Котильон бавно се пресегна. Ръката му — черната кожена ръкавица беше смъкната — се доближи към лицето й. Усети как пръстът му погали страната й, усети хладната бразда, останала от сълзата, която изтри. Сълза, която така и не бе разбрала, че е там.
— Замръзнала си — промълви той.
Тя кимна. Поклати глава, щом всичко отвътре се срути… и беше в прегръдката му, и плачеше неудържимо. А богът проговори:
— Ще го открия, Апсалар. Заклевам се. Ще открия истината.
„Истините, да. Една след друга, един камък полита надолу, после друг. И друг. Затулват светлината, мракът се сгъстява, пясък и пръст се сипят. И тишина, щом и последният застине на мястото си. Е, мило ми глупаче, опитай се сега да вдишаш. Единствен дъх.“
Облаци се струпаха около луната. И — една по една — градините умряха.
19.
Отвори очи в тъмното. Изчака неподвижно, докато умът му отдели звуците, които го бяха събудили. Два източника, реши Баратол. Един далечен, другият — съвсем близо. Предпазливостта повели да се съсредоточи върху втория.
Шумолене на завивки, придърпване, леко стържене на пясък по камъчета, приглушено мърморене. Дълга въздишка, после някой се обърна и се намести, звуците станаха ритмични и два дъха се сляха.
Беше добре. Гуглата знаеше, не Баратол бе този, който имаше шанс да облекчи измъчения поглед в очите на даруджистанеца. Веднага се помоли наум дано Сцилара да не му нанесе ново поражение с някоя бъдеща измяна. Подозираше, че ако това стане, Кътър толкова ще се отдръпне от живота, че връщане няма да има.
Все едно, тези неща не зависеха от него, и това също беше добре.
И тъй… другият, по-далечният звук. Шепот, по-търпелив от задъханото любене от другата страна на тлеещото огнище. Като вятър, галещ короните на дърветата… но дървета нямаше. Нито вятър.
„Морето е.“
Утрото наближаваше, небето на изток изсветля. Баратол чу как Сцилара се обърна настрани, дъхът й позатихна, но още дълго остана учестен. Кътър придърпа тихо завивките, обърна се на другата страна и скоро потъна в кротък сън.
Сцилара се надигна. Кремък изщрака в желязо, пръснаха се искри, лулата й се разбуди. Беше похарчила последните си монети, за да се дозапаси с ръждивец предния ден, когато подминаха един малък керван, затътрил се навътре към сушата. Срещата беше ненадейна, буквално се сблъскаха на един завой по скалистия път. Размениха си подозрителни погледи и нещо като облекчение се изписа на лицата на търговците.
Морът беше свършил. Сънебродниците на Танно го бяха прогласили, бяха вдигнали самоналожената изолация на Отатарал.
Но Баратол и спътниците му бяха единствените живи хора, които тази група бе срещнала, откакто бяха излезли от малкото запустяло село, където ги бе оставил корабът им. Търговците, пренасящи основни стоки от Руту Джелба, бяха започнали да се боят, че навлизат в призрачна земя.
Двата дни усамотение на Сцилара бяха започнали да карат Баратол да съжалява, че е оставил ковачницата си. „Ръждивецът, а сега и мъж — тази жена отново е в мир със себе си, слава на Гуглата.“
— Искаш аз да приготвя закуската, нали, Баратол? — обади се тя.
Той се обърна по гръб, надигна се и я изгледа в смътната светлина.
Тя сви рамене.
— Жената знае. Разстроен ли си?
— Защо трябва да съм разстроен? — избоботи той и кимна към Кътър. — Той заспа ли най-после като хората?
Сцилара също кимна.
— Повечето нощи почти не заспива — кошмари, и страхът му от тях. Още една полза от клатенето — отприщва му умората след това.
— Поздравявам те за алтруизма. — Баратол стана, клекна до огнището и разрови въглените с върха на ножа си. От тъмното вдясно се появи ухиленият Чаур.
— И би трябвало — отвърна Сцилара.
Той я погледна.
— И това ли е всичко? За теб?
Тя извърна глава. Дръпна силно от лулата.
— Не го наранявай, Сцилара.
— Глупак. Не разбираш ли? Точно обратното правя.