— Това го разбрах. Но ако вземе да се влюби в теб?
— Няма. Не може.
— Защо?
Тя стана и отиде при торбите.
— Разпали го този огън, Баратол. Малко горещ чай сигурно ще махне студа от кокалите ни.
„Освен ако нищо друго нямаш в тях, жено.“ Чаур се приближи до Сцилара, наведе се и почна да я гали по косата, а тя, без да му обръща внимание, заизважда храна.
Чаур с алчно възхищение гледаше облачетата дим от лулата й.
„Да, момче. Както казват легендите, някои демони дишат огън.“
Оставиха Кътър да спи. Той се събуди чак късно преди обед — стресна се и седна, с объркано, а след това — гузно изражение. Слънцето най-сетне беше станало топло, леко смекчено от приятно прохладния ветрец, лъхащ от изток.
Блуждаещият му още поглед се спря на Сцилара, която седеше, опряла гръб на един камък, и младият дару леко потръпна, щом тя му намигна и му прати въздушна целувка.
Чаур обикаляше около бивака като възбудено псе — ревът на прибоя вече бе станал по-силен, понесен от вятъра, и той не можеше да сдържи нетърпението си да открие източника на този звук.
Кътър извърна очи от Сцилара и го загледа.
— Какво му става?
— От морето е — отвърна Баратол. — Никога не го е виждал. Сигурно дори не знае какво е. Има още чай, Кътър, а увитото пред Сцилара е закуската ти.
— Късно е — каза той и се надигна. — Трябваше да ме събудите. — Изведнъж спря. — Морето ли? Беру да ме пази, толкова ли сме близо?
— Не го ли надушваш? Не чуваш ли?
Кътър изведнъж се усмихна. Беше истинска усмивка — първата, която Баратол виждаше на лицето на младия мъж.
— Някой видя ли луната снощи? — попита Сцилара. — Беше зацапана. Сякаш дупки бяха пробити в нея.
— Някои от тези дупки сякаш стават по-големи — отбеляза Баратол.
Тя се извърна към него и кимна.
— И аз си помислих това, но не можех да съм сигурна. Какво означава това според теб?
Баратол сви рамене.
— Казват, че луната е друг свят, като нашия, и че там също живеят хора. И че понякога там падат неща от нашето небе. Камъни. Огнени кълба. Казват, че падането на Сакатия бог е било нещо такова. Цели планини се сринали, заличили почти цял континент и изпълнили половината небе с дим и пепел. — Погледна Сцилара, после Кътър. — Мислех, че може би нещо такова е поразило и луната.
— Някой бог да е смъкнат там?
— Нещо такова, да.
— Защо са тези тъмни петна тогава?
— Не знам. Може да е пушек и пепел. Може да са късове от света, които са се разлетели.
— Стават по-големи.
— Да. — Баратол пак сви рамене. — Димът и пепелта се разсейват. Логично е, нали?
Кътър вече довършваше закуската си.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Трябва да тръгваме. Искам да видя какво има в онова изоставено село.
— Нещо годно за плаване ни трябва само — каза Баратол.
— Точно това се надявам да намерим. — Кътър изтупа трохите от ръцете си, лапна последната фурма и стана. — Готов съм.
„Добре, Сцилара. Добре си се справила.“
В задната уличка на рибарското селце имаше избелели от слънцето и оглозгани от псета кокали. Всички врати — на къщите, на хана и на сградата на малазанския данъчен — бяха отворени, купчини фин пясък бяха навеяни по праговете. От двете страни на каменния кей бяха привързани полузатънали във водата рибарски лодки с изпънати до скъсване разнищени въжета, в плиткия залив зад тях чакаха закотвени две малко по-големи търговски гемии.
Чаур стоеше на мястото, от което за първи път бе зърнал морето и белогривите вълни. Усмивката му беше същата, но от очите му се стичаха несдържани сълзи и той като че ли се опитваше да пее, със затворена уста — излизаше някакво странно мучене. Потеклият от носа му сопол бе засъхнал и вече покрит от навявания от вятъра пясък.
Сцилара обикаляше селцето и търсеше неща, които можеха да се окажат полезни за пътуването им. Въжета, кошове и сандъци, сушена храна, мрежи, рибарски куки, сол — всичко. Това, на което най-вече се натъкваше, бяха останките от телата на селяните — повечето разкъсани от кучета. От двете страни на главната улица имаше два груби каменни склада, заключени. С помощта на Баратол успяха да проникнат вътре и намериха повече продоволствие, отколкото изобщо можеха да използват.
Кътър преплува да огледа гемиите и след малко се върна и съобщи, че и двете са здрави и никоя не е по-годна за плаване от другата. И че са еднакви като близначки.
— Един майстор ги е направил според мен — рече Кътър. — Ти би могъл да прецениш по-добре от мен, Баратол, ако изобщо те интересува.
— Приемам думите ти на вяра, Кътър. Е, значи ще трябва да изберем едната от двете.
— Да. Сигурно са на търговците, които срещнахме.