— Не, не са от Джелба. Какви имена носят?
— Лявата е „Опашката на денрабъ“. Другата се казва „Скръбта на Санал“. Интересно, кой ли е бил Санал?
— Взимаме „Скръбта“ — реши Баратол. — И преди да си ме попитал защо, по-добре недей.
Сцилара се засмя.
Кътър нагази във водата покрай една от затъналите лодки до кея.
— Трябва да изгребем някоя, за да прекараме продуктите.
Баратол стана.
— Аз ще започна да ги нося от склада.
Сцилара погледна след едрия мъж, после отново насочи вниманието си към младия дару — беше намерил черпак от кратуна и изгребваше водата от една от лодките.
— Да ти помогна ли?
— Няма нужда. Най-после поне имам какво да правя.
— Един ден и една нощ вече.
Той я погледна свенливо.
— Никога не бях опитвал кърма.
Тя се разсмя и извади лулата си.
— Опитвал си. Само че си забравил.
— Да де, права си.
— Все едно, доста по-нежен си от онова кръвниче с милото личице.
— Не й ли даде име?
— Не. Новите й майки да се карат за името й.
— В ума си поне? Искам да кажа, освен кръвниче, личинка и конска муха.
— Кътър, не разбираш. Дам ли й истинско име, ще взема да се върна. И да си я взема.
— О, извинявай. Права си. То и аз какво ли разбирам.
— Повече трябва да си вярваш.
— Не. — Замълча и се загледа над морето на изток. — Нищо не съм направил досега, за да е… възможно. Виж какво стана, след като Фелисин ми се довери — да я пазя. Даже Хеборик — той каза, че показвам качества на водач, каза, че това е добре. Тъй че и той ми се довери.
— Проклет идиот. Попаднахме на засада на Т’лан Имасс. Какво си мислиш, че можеше да направиш?
— Не знам. Точно това ми е проблемът.
— Хеборик беше дестраянтът на Трийч. Убиха го като улично псе. Сякоха крайниците на Сивожаб, все едно се канеха да ги изпекат за пир. Кътър, хора като теб и мен не можем да спрем такива същества. Посичат ни, прегазват ни, и толкова. Да, трудно е да се приеме. Фактът обаче е, че сме незначителни, маловажни. Нищо не се очаква от нас, тъй че по-добре да се свием и стоим настрана, незабележими за неща като Т’лан Имасс, богове и богини. Ти и аз, Кътър, и Баратол също. И Чаур. Ние сме тези, които, ако извадим късмет, оставаме живи достатъчно дълго, за да почистим боклука и да върнем нещата на мястото им. Да утвърдим отново нормалността на света. Това е, което правим. Когато можем. Виж се, ти току-що възкреси една мъртва лодка — върна й функцията, — погледни я, Кътър, тя най-после изглежда както трябва, и това е удовлетворяващо, нали?
— В името на Гуглата, Сцилара. — Кътър поклати глава. — Не сме просто мравки, разчистващи тунел след небрежната стъпка на някой бог. Това не е достатъчно.
— Не казвам, че е достатъчно. Казвам ти с какво трябва да започнем, когато възстановяваме. Селата, живота си.
Баратол вече бе донесъл доста припаси, а Чаур боязливо бе пристъпил още по-близо до водата. Беше разтоварил багажа от конете, включително увития труп на Хеборик, и животните, без седла и такъми, обикаляха из тревата.
Кътър започна да товари лодката.
В един момент спря и се усмихна кисело.
— Паленето на лула е добър начин да се измъкнеш от работа, нали?
— Нали каза, че не ти трябва помощ.
— С изгребването, да.
— Това, което не разбираш, Кътър, е душевната потребност от награда, да не говорим за яснотата на ума, която носят такива дребни удоволствия. А поради неразбирането си изпитваш негодувание, което вгорчава кръвта в сърцето ти и те скапва още повече. Тъкмо тази горчилка убива хората, знаеш ли, прояжда ги отвътре.
Той я изгледа.
— Искаш да кажеш, че всъщност съм ревнив?
— Разбира се, че си, но понеже мога да ти съчувствам, сдържам преценката си. Кажи ми, можеш ли да кажеш същото за себе си?
Баратол дойде с две щайги под мишниците.
— Я си размърдай задника, жено. Имаме попътен вятър и колкото по-скоро отплаваме, толкова по-добре.
Сцилара се надигна и подигравателно отдаде чест.
— Ето, Кътър, един истински мъж, който поема командването. Него гледай, слушай и се учи.
Даруджистанецът я изгледа развеселено.
А тя прочете на лицето му: „Но ти току-що каза…“
„Да, казах го, млади ми любовнико. Ние сме противоречиви същества, човеците, но това не е нещо, от което трябва да се боиш, или да те тревожи особено. И ако направиш списък на онези, които се кланят на последователността, ще откриеш, че те всички до един са тирани или бъдещи тирани. Властващи над хиляди, или над съпруг или жена, или над някое плашливо дете. Никога не се страхувай от противоречието, Кътър, то е в сърцевината на разнообразието.“
Чаур хвана греблата, а Кътър и Баратол се оправяха с платната. Денят беше светъл, вятърът свеж и гемията летеше над издутите вълни, сякаш самото дърво бе оживяло. От време на време носът хлътваше надолу сред пръски пяна и Чаур се смееше детински, с искрена радост.