Банашар отвори вратата, залитна, подпря се с една ръка на рамката, а после пристъпи в малката си разхвърляна стая. Миришеше на пот и мръсна постеля, на развалената храна, останала на масичката под залостения прозорец. Спря се, замисли се дали да запали фенера — но маслото беше свършило, а беше забравил да купи. Потърка се по четинестата брадичка, по-енергично от обичайното, защото лицето му сякаш бе изтръпнало.
Откъм стола до отсрещната стена, на шест крачки от него, се чу тихо изскърцване. Банашар замръзна, мъчеше се да прониже с очи тъмнината.
— Кой си ти?
— Едва ли има много неща — заговори силуетът в стола, — които да са по-жалки от един някогашен Демидрек, изпаднал в такова положение, Банашар. Да залиташ пиян в тази пълна с паразити бърлога всяка нощ — защо си тук?
Банашар пристъпи вдясно и се отпусна тежко на нара.
— Не знам кой си, тъй че не виждам смисъл да отговарям.
Въздишка, след която:
— Пращаше от доста време едно след друго кодирани съобщения. С които умоляваше, все по-отчаяно, за среща с имперския Върховен маг.
— Тогава би трябвало да разбираш — отвърна Банашар, мъчеше се да вкара малко повече трезвост в мислите си — страхът помагаше, — че въпросът засяга само посветени на Д’рек…
— Описание, което вече е непригодно нито за теб, нито за Тайсхрен.
— Има неща, които не могат да се забравят. Тайсхрен знае това, също.
— Всъщност имперският Върховен маг не знае нищо. — Пауза, придружена от жест, който Банашар си изтълкува в смисъл, че непознатият си оглежда ноктите, и нещо в тона се промени. — Засега, в смисъл. Вероятно завинаги. Виждаш ли, Банашар, решението е мое.
— Кой си ти?
— Не си готов да научиш това.
— Защо си прихващал съобщенията ми до Тайсхрен?
— Ами, за да сме точни, не съм казвал такова нещо.
Банашар се намръщи.
— Току-що каза, че решението е твое.
— Казах го, да. Това решение зависи от избора ми дали да остана бездеен по въпроса, какъвто бях досега, или — при достатъчно основание — да реша да се, хм, намеся.
— Тогава кой блокира усилията ми?
— Трябва да разбереш, Банашар, Тайсхрен е имперският Върховен маг, главно и преди всичко. Каквото и да е бил някога, вече е несъществено…
— Не е. Не и предвид това, което открих…
— Кажи ми.
— Няма.
— Или още по-добре — убеди ме.
— Не мога — отвърна той, вкопчил ръце в мръсните завивки от двете страни.
— Имперски въпрос?
— Не.
— Е, това все пак е някакво начало. Значи, както каза, темата засяга някогашни поклонници на Д’рек. Темата, предполага се, е свързана с последователните загадъчни смъртни случаи в култа на Червея. Последователни? По-скоро избиване, нали? Кажи ми, останал ли е някой? Който и да е?
Банашар не отвърна.
— Освен, разбира се — продължи непознатият, — онези малцина, които в един момент в миналото и по каквато и да било причина, са отпаднали от култа. От вярата.
— Твърде много знаеш за това — каза Банашар. Не трябваше изобщо да остава в тази стая. Трябваше да си намира различни бърлоги всяка нощ. Не беше и помислял, че е останал някой, който и да било, който да го помни. В края на краищата всички, които можеха да го помнят, бяха мъртви. „И аз знам защо. Богове подземни, да можеше да не го знам.“
— Тайсхрен — заговори мъжът — е изолиран. Дълбоко и най-ефективно. От професионална гледна точка признавам, че изпитвам известно възхищение. Уви, в същото си качество изпитвам и известна тревога.
— Ти си Нокът.
— Много добре — все пак някакви наченки на разум се промъкват през тази пиянска мъгла, Банашар. Да, името ми е Перла.
— Как ме откри?
— Има ли значение?
— Има. За мен има, Перла.
Нова въздишка и махване с ръка.
— О, бях отегчен. Преследвах един, който, както се оказа, преследваше теб — с кого говориш, къде ходиш, нали знаеш, обичайните нужни неща.
— Нужни? За какво?
— Ами, за подготовка, предполагам, за убийство, когато господарят на убиеца сметне, че е необходимо.
Банашар изведнъж се усети, че трепери, потта изби студена и лепкава под дрехите му.
— Нищо политическо няма. Нищо общо с Империята. Няма причина да…
— Да, но ти го направи такова, Банашар. Забрави ли? Тайсхрен е в изолация. Ти се опитваш да я пробиеш, да разбудиш имперския Върховен маг…
— Той защо го позволява? — попита Банашар. — Не е глупав…
Тих смях.
— О, да, Тайсхрен не е глупав. И за това може би точно ти държиш отговора.