— Култът към Червея е древен, Перла. Дори ние не можем да определим колко точно е стар. Има упоменаване за богиня, Майката на развалата, Господарката на червеите — и още няколко титли — в „Безумието на Готос“, във фрагментите, притежание на храма. Или поне доскоро притежание на храма — свитъците изчезнаха…
— Кога?
Банашар се усмихна горчиво.
— В нощта на бягството на Тайсхрен от Великия храм в Картуул. Той ги държи. Трябва да са у него. Не разбираш ли? Нещо тук не е наред! С всичко това! Знанието, което имам аз, и знанието, което трябва да притежава Тайсхрен — с достъпа му до „Безумието на Готос“. Трябва да говорим с него, да осмислим какво се е случило и какво означава. Това е извън мащабите на империума, но все пак тази война между боговете — кажи ми, чия кръв според теб ще бъде пролята? Това, което стана с култа към Д’рек, е само началото!
— Боговете ще ни предадат? — Перла се отпусна в стола си. — Нас… смъртните. Все едно дали почитаме, или не, кръвта на смъртни ще напои земята. — Замълча за миг. — Може би, ако се удаде възможност, ще успееш да убедиш Тайсхрен. Но другите жречества — вярваш ли, че ще успееш да ги убедиш всичките? И какво ще им кажеш? За някаква реформация ли ще призовеш, Банашар? Някаква революция сред вярващите? Ще ти се изсмеят в лицето.
Банашар извърна очи.
— В моето — може би. Но… на Тайсхрен…
Мъжът срещу него дълго мълча. Сумракът полека изсветля — утрото идеше, а с него — и смътен хлад. Най-сетне Перла стана, плавно и тихо.
— Този въпрос е за императрицата…
— За нея? Не ставай глупав…
— Внимавай — сряза го тихо Нокътят.
Мисълта на Банашар потече бързо, отчаяно.
— Тя влиза в играта само за да освободи Тайсхрен от поста му на Върховен маг, за да го освободи да действа. И освен това ако слуховете, че Сивата богиня крачи из Седемте града, са верни, ясно е, че войната на пантеона вече е започнала с хилядите й последствия за света на смъртните. Ще прояви мъдрост, ако се вслуша в заплахата.
— Банашар — каза Перла, — това не е заплаха. Реалност е. Измрели са стотици хиляди. Може би милиони.
„Милиони?“
— Ще говоря с императрицата — повтори Перла.
— Кога тръгваш? — попита Банашар. „А тези, които изолират Тайсхрен? А тези, които замислят убийството ми?“
— Това няма да е необходимо — отвърна Нокътят и тръгна към вратата. — Тя ще дойде тук.
— Тук? Кога?
— Скоро.
„Защо?“ Но не изрече този въпрос, защото мъжа вече го нямаше.
Искарал Пъст беше заявил твърдо, че упражнението е необходимо, и сега седеше на мулето си и се мъчеше да го води в кръг по палубата. По всичко изглеждаше, че се мъчи много повече от странното животно, докато го увещаваше да направи още една стъпка на всеки петнайсетина мига.
Със зачервени очи и замаян от морската болест, Маппо седеше опрял гръб на стената на каютата. Всяка нощ в сънищата си плачеше, а щом се събудеше, откриваше, че онова, което го е терзало в съня, е пробило през бариерата, и оставаше да лежи под кожите разтреперан като в треска. Болест, породена от страх, от гузна съвест и срам. Твърде много провали, твърде много лоши преценки; толкова дълго беше залитал слепешком…
Заради приятелството беше предал единствения си приятел.
„Ще поправя всичко това. Кълна се пред всички духове на Трелл.“
Застанала при носа, Спайт едва се виждаше сред песъчливата кално червена мъгла, която я обгръщаше. Нито един бок’арала не смееше да припари до нея.
Разговор водеше. Така поне твърдеше Искарал Пъст. С дух, който нямаше място тук. Не и тук, сред морето, и тази треперлива мъгла, като прах, навяващ през жълти треви — дори за замаяния поглед на Маппо беше натрапчиво не на място.
Натрапник, но владеещ сила, и тази сила като че ли растеше.
— Маел — беше заявил с безумен смях Искарал Пъст. — Съпротивлява се той, и носът му се разкървави. Усещаш ли гнева му, Трелл? Храчи ярост. Хи-хи. Но нея не я е страх от него, о, не, вече изобщо не се бои от никого тя!
Маппо представа нямаше коя ще да е „тя“, дори нямаше сили да пита. Отпърво си беше помислил, че Върховният жрец говори за Спайт, но не, ставаше все по-ясно, че силата, проявяваща се над корабния нос, няма нищо общо с тази на Спайт. Никаква драконска миризма, никаква хладна жестокост. Не, въздишките на вятъра, достигащи до трелла, бяха топли, сухи, миришеха на степи.
„Разговорът“ бе започнал на разсъмване, а слънцето вече беше точно над главата му. Явно имаше много да се обсъжда… за нещо.
Видя как два паяка пробягаха покрай краката му. „Проклета вещице, никого не можеш излъга.“