Имаше ли някаква връзка? Тук, на този безименен кораб, двама шамани от Дал Хон, земя с изсъхнали треви, акации, огромни стада и големи котки — савана — и сега тази… гостенка, понесла се над чужди морета.
— Разгневен е, да — беше казал Искарал Пъст. — Но все пак усещаш ли неохотата му? О, бори се той, но и знае, че тя, която избира на едно място, а не на много, тя е много над него. Смее ли да се съсредоточи? Той дори не иска тази глупава война, ха! Но, о, тъкмо тази колебливост тъй освобождава поклонниците му да правят каквото си щат!
Отекна сърдит вик, щом Върховният жрец на Сянка тупна от гърба на мулето. Животното изрева, заподскача и се завъртя в кръг да погледне тресящия се по палубата старец. Нададе нов рев и на Маппо му се стори, че чува в този звук смях.
Искарал Пъст застина на място, после вдигна глава.
— Тя си отиде.
Вятърът, който ги беше водил силно и неуморно, все по техния курс, задуха на пресекулки.
Спайт заслиза по стъпалата от мостика — изглеждаше уморена и някак разтревожена.
— Е? — попита сърдито Искарал.
Погледът на Спайт се спря на лежащия на палубата Върховен жрец.
— Трябва да ни остави за малко. Опитах се да я разубедя и уви, не успях. Това ни излага на риск.
— От какво? — попита Маппо.
Тя го погледна.
— От капризите на естествения свят. Които могат понякога да се окажат притеснителни и доста произволни. — Вниманието й отново се върна на Искарал Пъст. — Върховен жрец, моля те, наложи някакъв контрол над своите бок’арала. Непрекъснато развързват възли, които трябва да са здраво стегнати, да не говорим, че редят противните си дарове за теб навсякъде, където може да се стъпи.
— Някакъв контрол? — възкликна Искарал слисано. — Но те карат кораба!
— Не ставай идиот — отвърна Спайт. — Този кораб го карат призраци. Призраци Тайст Андий, по-точно. Вярно, забавно беше да си мислим друго, но твоите безмозъчни поклонници вече стават досадни.
— Досадни? Представа си нямаш, Спайт! Ха! — Кривна глава. — Да, нека малко си помисли за това. Тази тънка бръчица от мръщенето е така изкусителна. Нещо повече, признавам, буди похот — о, да, още малко и ще ме убеди! А и ме иска освен това. Виждам го. В края на краищата имах си уж жена, нали? Не като Маппо със зверския му, несъмнено възбуден нрав, не, той си няма! Всъщност не съм ли опитен? Не съм ли способен на възхитителна, изкусителна нежност? Не съм ли облагодетелстван от моя видиотен, вечно бъркащ бог?
Спайт поклати глава, подмина го и спря пред Маппо.
— Да можех да те убедя, трелл, в нуждата от търпение и вяра. Натъкнали сме се на изключително необичаен съюзник.
„Съюзници. Винаги те провалят накрая. Сблъсък на мотиви, разкол — и приятелят предава приятел.“
— Душата си ли ще изядеш, Маппо Рънт?
— Не те разбирам — отвърна той. — Защо се намесваш в моята цел, в търсенето ми?
— Защото знам докъде ще доведе.
— Бъдещето се разгръща пред теб, така ли?
— Никога ясно, нито пълно. Но много добре мога да усетя сливането, което предстои… то ще е огромно, Маппо, много по-ужасно от всичко, което е виждал този или който и да е свят досега. Падането на Сакатия бог, Гневът на Каллор, Раняването при Морн, Оковаванията — всички те ще се смалят пред онова, което иде. И ти ще си там, защото си част от това сливане. Както и Икариум. Както и аз ще трябва в самия край да се изправя срещу своята зла сестра, среща, от която само една ще си тръгне, щом всичко между нас свърши.
Маппо я зяпна.
— А аз… ще го спра ли? В края? Или може би той… е краят на всичко?
— Не знам. Може би възможностите, Маппо Рънт, зависят изцяло от това как си подготвен в момента, от твоята готовност, от вярата ти, ако щеш.
Той бавно въздъхна, притвори очи и кимна.
— Разбирам.
И понеже не я гледаше, не видя трепета й, а и сам не усети жалостта в това признание.
Когато отново я погледна, видя само спокойно, търпеливо лице. Хладно, преценяващо. Маппо кимна.
— Както кажеш. Ще се… опитам.
— Друго не бих и очаквала.
— Тихо! — изсъска Искарал Пъст, още лежеше на палубата, но вече по корем. Душеше във въздуха. — Подушвате ли я? Аз — да! На кораба е! Оная крава е провисналите вимета! Тя е тук!
Мулето зарева отново.
Таралак Вийд се наведе над Икариум. Джагът беше по-блед от всякога, следствие от многото дни в този трюм, което придаваше на зелената му кожа вампирски оттенък. Тихият съсък на желязото в каменния брус беше единственият звук между двамата. Накрая гралът се окашля и рече:
— Поне една седмица мина — тези Едур не бързат. Също като теб, Икариум, започнали са приготовленията си.
— Защо ми натрапват враг, Таралак Вийд?