Въпросът прозвуча така безжизнено, че за миг гралът се зачуди дали не е риторичен. Въздъхна, посегна да се увери, че косата му е както трябва да е — вятърът горе беше свиреп — и отвърна:
— Приятелю, трябва да им бъде показана… воинската ти сила. Врагът, с който са се сблъсквали — многократно явно, — се е оказал жилав и свиреп. Едур са загубили много воини.
Икариум продължи да точи меча. После спря, приковал поглед в острието.
— Чувствам… чувствам, че правят грешка. Това хрумване… да ме изпитат — дали това, което си им казал за мен, е истина. Тези приказки за… развихрения ми гняв. — Поклати глава. — Кои са тези, срещу които ще се изправя, знаеш ли?
Таралак Вийд сви рамене.
— Не, почти нищо не знам — те не ми се доверяват, а и защо да го правят? Не съм им съюзник — всъщност ние не сме им съюзници…
— И все пак скоро ще се бием за тях. Не виждаш ли противоречието, Таралак Вийд?
— В предстоящата битка няма добра страна, приятелю. Те непрекъснато се бият помежду си, защото и на двете страни им липсва способността или волята да направят нещо друго. И двете жадуват за кръвта на враговете си. Двамата с теб сме виждали всичко това и преди, как противопоставящите се сили — все едно колко различен е произходът им, все едно колко справедливо започва конфликтът — накрая стават буквално еднакви, неразличими една от друга. Жестокост срещу жестокост, глупост срещу глупост. Искаш да разпитвам Тайст Едур? За ужасните им зли врагове? Какъв е смисълът? Това е въпрос на убиване, приятелю. Убиване и нищо друго. Разбираш ли го?
— Въпрос на убиване — повтори шепнешком Икариум. След миг отново започна да точи меча си.
— А това вече е твоя работа — каза Таралак Вийд.
— Моя работа.
— Трябва да им го покажеш. Като приключиш битката. Окончателно.
— Да приключа. Всичкото убиване. Завинаги.
— Да, приятелю. Това е твоята цел.
— С моя меч… мога да наложа мир.
— О, да, Икариум, можеш. И ще го направиш.
„Маппо Рънт, ти беше глупак. Как си могъл само да използваш този джаг! За доброто на всички. Икариум е мечът в края на краищата. Изкован, за да се използва, като всички оръжия.“
„Оръжието, обещаващо мир. Защо изобщо избяга от това, глупав Трелл такъв?“
На север от полуостров Олфара ветровете се усилиха, издуха платната и корабите сякаш се втурнаха като мигриращи денрабъ над тъмносиньото море. Въпреки плитката си ватерлиния „Силанда“ се напрягаше да не изостава от дромоните и огромните транспортни съдове.
Отегчен почти колкото другите морски пехотинци, Ботъл крачеше напред-назад по палубата и се мъчеше да не обръща внимание на дрязгите им, мъчеше се да надвие напрежението, което се усилваше в него. „Нещо… в този вятър… нещо…“
— Събирач на кокали — каза Смайлс и посочи Корик с ножа си. — За такъв ми напомняш с всичките тия кокали, дето си ги накичил по себе си. Помня един, обикаляше из селото — селото извън имението де. Събираше ги от кухненските сметища. Изрови какво ли не и го натика в разни стъкленици. С етикети. Кучешка челюст за зъбобол, конско бедро за правене на бебета, птичи череп за отслабнали очи…
— Кокал от пенис за мили малки момиченца — подметна Корик.
Ножът в ръката на Смайлс светкавично се завъртя и тя вече го държеше за върха между палеца и другите пръсти.
— Да не си и помислила — изръмжа Кътъл.
— Освен това Корик не е единственият, който носи много кокали по себе си — отбеляза Тар. — Дъх на Гуглата, Смайлс, ти също си се накичила…
— С вкус — сряза го тя, все така стиснала ножа за върха. — Това, което го прави тъпо, е прекаляването.
— Последната дворцова мода в Унта ли имаш предвид? — попита Кътъл и повдигна вежда.
Тар се изсмя.
— Деликатно и ненатрапчиво малко скромно кокалче от среден пръст, полюшващо се така… дамите припадат от завист.
Коураб Билан Тену’алас само ги зяпаше, докато се дърлеха. На лицето му се беше изписало пълно изумление.
От капитанската кабина долитаха разгорещени гласове. Пак. Геслер, Балм, Сторми и Фидлър.
Едно от плъхчетата на Ю’Гатан слушаше, но Ботъл не обръщаше много внимание, тъй като сблъсъкът беше стар — Сторми и Балм се мъчеха да убедят Фидлър да играе с Драконовата колода. А и важното беше тук, отвън, този шепот на вятъра, силният му неспирен напор — почти щорм, мирисът, едва доловим под солените морски пръски…
Ботъл се опря на лявото перило и се загледа към далечната ивица суша на юг. Странно замъглена, тя сякаш видимо се отнасяше назад, макар че от толкова далече подобно възприятие трябваше да е невъзможно. Самият вятър беше обагрен в кафяво, все едно се беше завихрил през някоя пустиня.
„Оставихме зад себе си Седемте града. Слава на боговете.“ Не искаше никога повече кракът му да стъпи на тази земя. Пясъкът й бе оставил в душата му зърниста патина, наситена със зной, бури и неизброимите хора, чиито тела бяха изгорени — останките от тях бяха в него и никога нямаше напълно да се заличат от плътта му, от дробовете му. Усещаше на езика си вкуса на тяхната смърт, чуваше ека на писъците им.