Шортноус и Флашуит се боричкаха на палубата, ръмжаха и се хапеха като два песа. Някаква стара забрала рана — зачуди се какво ще отхапят от Шортноус този път — и скоро след това се разнесоха викове и ругатни, щом двамата се изтъркаляха върху войниците от отделението на Балм, които гадаеха на кости и подреденото се попиля. След няколко мига се сбиха.
Мейфлай сграбчи Лоуб и го хвърли в купчината отсечени глави.
Писъци. Гадните неща се затъркаляха по дъските, очите замигаха от внезапната светлина…
И боят спря, войниците се разтичаха да върнат главите на купа под платнището.
Фидлър излезе от каютата, спря, огледа сцената, въздъхна измъчено, после поклати глава и отиде при Ботъл, който все така се подпираше на перилото.
— Коураб трябваше да ме остави в тунела — измърмори сержантът и се почеса по брадата. — Там поне щях да си отдъхна малко.
— Заради Балм е — изтърва се Ботъл и бързо затвори уста — но късно.
— Знам го, проклет кучи син е. Добре, остава си между нас, но в замяна искам да чуя какво мислиш. Какво е заради Балм?
— Нали е далхониец.
— Това го знам, идиот с идиот.
— Ами, целият сигурно е настръхнал.
— И аз съм настръхнал, Ботъл.
„Аха. Това го обяснява.“
— Тя е с нас. Пак, искам да кажа.
— Тя ли?
— Знаеш коя.
— Оная, дето си играе с твоя…
— Оная, дето също така те изцери, сержант.
— Какво общо има тя с Балм?
— Не съм сигурен. По-скоро с родното му място, мисля.
— Защо ни помага?
— А сигурен ли си, сержант? — Ботъл го изгледа твърдо. — В смисъл, че ни помага. Вярно, последния път… Илюзията на Бързия Бен, която прогони вражеската флота. Но какво от това? Сега имаме този щорм зад гърба си и той ни тласка на запад, бързо, може би по-бързо, отколкото би трябвало да е възможно — виж брега ей там — челните ни кораби трябва вече да са на юг от Монкан. При тази скорост ще стигнем Сепик, преди да се стъмни. Нас ни бутат и това ме изнервя — защо е това проклето бързане?
— Може би просто за да се отдалечим от онези сивокожи варвари.
— Тайст Едур. Едва ли са варвари, сержант.
Фидлър изсумтя.
— Сражавал съм се с Тайст Андий. И те използват Древна магия — Куралд Галайн, — но няма нищо общо с онова, което видях преди седмица.
— Онова не бяха лабиринти. Бяха Крепости — по-древни, сурова сила, много близо до хаоса.
— Каквото и да беше, не му е мястото във война.
Ботъл се изсмя. Не можа да се сдържи.
— Искаш да кажеш, че малко чистичко клане си е съвсем добре ли, сержант? Като това, което ние правим на бойното поле? Гоним бягащите войници и им сечем главите отзад, това е добре?
— Не съм казвал, че съм убеден, Ботъл — отвърна Фидлър. — Просто интуиция. Бил съм в сражения, в които се вихри магия — и то каква! — но нищо общо не е имало с онова, което се канеха да направят тези Едур. Те искат да печелят войни, без да извадят меч.
— И какво му е различното?
— Прави победата незаслужена, това.
— А императрицата да не би да печели победите си заслужено, сержант?
— Внимавай, Ботъл.
— Добре де — настоя той, — тя просто си седи на трона, докато ние тук…
— За нея ли мислиш, че се бия, Ботъл?
— Е…
— Ако това си мислиш, нищо не си научил в Ю’Гатан. — Обърна се рязко и си тръгна.
Ботъл зяпна за миг след него, после отново се загледа към далечния хоризонт. „Добре де, той е прав. Но все пак това, което печелим, са парите й, и нищо повече.“
— Какво правиш тук?
— Крия се, на какво друго ти прилича? Това винаги ти е било проблемът, Кал, липсата на финес. Рано или късно ще ти донесе неприятности. Още ли е тъмно?
— Не. Слушай, какво му е на онзи проклет вятър горе? Нещо не е наред…
— Чак сега ли го забеляза?
Калам се намръщи в тъмното. Е, поне беше намерил магьосника. „Върховният маг на Четиринадесета да се крие зад сандъци, бурета и денкове!“
— Адюнктата иска да говори с тебе.
— Разбира се, че иска. И аз щях да искам, ако бях на мястото й. Но не съм, нали? Не, загадка е тя — забелязваш ли, че почти не го носи онзи меч? Виж, ще ти призная, радвам се, че съм вързан за тази проклета армия. Помниш ли ги ония небесни крепости? Забъркани сме в нещо, Кал. А адюнктата знае повече, отколкото казва. Много повече. Някак. Императрицата ни отзова. Защо? Сега какво?
— Дрънкаш глупости, Бързак.