— Глупости ли? Не ти ли е хрумвало, че загубихме?
— Какво?
— Ами… Дрижна, Апокалипсисът, цялото пророчество — изобщо не го схванахме, а двамата с теб трябваше да се оправим, знаеш ли. Това въстание — какво постигна? Кланета, анархия, гниещи трупове навсякъде. И какво дойде след това? Чумата. Апокалипсисът не беше войната, Калам, беше чумата. Тъй че може да сме спечелили, а може и да сме загубили. И двете, схващаш ли?
— Дрижна изобщо не е свързан със Сакатия бог. Нито с Полиел…
— Това няма значение. Накрая послужи и на двамата, нали?
— Не можем да се борим с всичко това, Бързак. Имахме въстание. Потушихме го. А какво са намислили проклетите богове и богини — не можем ние да се борим. Не е и война на Империята, а това включва и Ласийн. Тя няма да погледне на всичко това като на някакво поражение. Тавори направи каквото трябваше и сега се връщаме, а после ще ни пратят другаде. Така става.
— Тавори ни прати в Имперския лабиринт, Кал. Защо?
Убиецът сви рамене.
— Е, добре. Както сам каза, тя е загадка.
Бързия Бен се отдръпна да му направи място.
— Сядай.
Калам се намести до него.
— Имаш ли нещо за ядене? За пиене?
— Естествено.
— Добре.
Наблюдателите горе извикаха, че Сепик се вижда, и Апсалар забърза напред. Адюнктата, Нил, Кенеб и Недер вече бяха на носа. Слънцето, ниско на запад, къпеше в златист блясък надигащата се грамада на сушата ляво на борд. Челните кораби на флотата, два дромона, вече се приближаваха към брега.
От кейовете не се вдигаше дим, а в самия залив само няколко кораба се поклащаха закотвени; най-близкият явно беше откъснал носовата си котва и се беше килнал на една страна така, че перилото на левия борд беше почти под водата.
— Сепик трябваше да го стигнем чак след четири-пет дни — говореше Кенеб с тон, който явно намекваше, че не го казва за първи път.
Апсалар се загледа в двата дромона, навлизащи в залива. Единият беше флагманският на Нок.
— Нещо не е наред — промълви Недер.
— Юмрук Кенеб, задръжте пехотинците — заповяда Тавори.
— Адюнкта?
— Няма да слизаме…
И в същия момент Апсалар видя как първият дромон изведнъж застина на място, сякаш по някакъв необясним начин бе загубил скорост — екипажът му се разтича като мравки в разбунен мравуняк, платната се заобръщаха. След миг същото се повтори на кораба на Нок и нагоре се заиздига сигнален флаг.
А град Сепик изригна.
Чайки. Десетки хиляди, извисиха се от улиците и сградите. Сред тях — черни петна от врани, островни лешояди, заиздигаха се като парцали прах сред димната вихрушка на белите чайки. Нагоре и нагоре… Живият облак се изду и замята треперлива сянка над града.
— Всички са мъртви — прошепна Недер.
— Тайст Едур са ги навестили — каза Апсалар.
Тавори я погледна.
— Клането ли е отговорът им на всичко?
— Намерили са същества от своята раса, адюнкта. Останки от старо население. Покорени, почти роби. Едур не се колебаят да развихрят гнева си.
— Как разбра това, Подпалвачко на мостове?
Апсалар я погледна накриво.
— А вие откъде разбрахте, адюнкта?
Тавори й обърна гръб.
Кенеб гледаше мълчаливо ту едната, ту другата.
Апсалар се загледа отново към залива. Чайките се спускаха към своя пир, а двата дромона вече се измъкваха от залива, отново издули платна. Другите кораби също започнаха да променят курса.
— Продоволствие ще търсим в Немил — каза адюнктата и се обърна. — Апсалар, намери Бързия Бен. Използвай онези скелетчета, слугите ти, ако трябва.
— Върховният маг е долу в трюма — отвърна Апсалар.
Тавори повдигна вежда.
— Нищо магическо, а?
— Не.
Щом стъпките на адюнктата заглъхнаха, Кенеб се обърна към Апсалар.
— Флотата на Едур… смяташ ли, че още ни преследва, Апсалар?
— Не. Прибират се у дома.
— Как разбра?
— Защото я навестява бог, Юмрук — каза Недер. — Идва, за да й разбива сърцето. Непрекъснато.
Все едно нещо я удари в гърдите, ударът отекна в костите й, сърцето й заби на пресекулки и се сви, щом топлината нахлу в жилите й. Но външно не издаде нищо.
— Беше ли необходимо това, Недер? — скастри я Кенеб.
— Не обръщайте внимание на сестра ми — каза Нил. — Изгаря от страст по един…
— Мръсник!
Момичето се обърна и побягна. Брат й я изгледа за миг, погледна Кенеб и Апсалар и сви рамене.
После и той си тръгна.
— Моите извинения — каза Кенеб. — Не бих предизвикал такъв жесток отговор — ако знаех какво ще каже Недер…
— Няма значение, Юмрук. Не е нужно да се извинявате.
— Все едно, няма да любопитствам повече.
Тя само го гледаше.
Той кимна притеснено и също си тръгна.
„Идва, за да й разбива сърцето. Непрекъснато.“ О, толкова малко тайни можеше да се опазят на този кораб. И все пак адюнктата като че ли отричаше това.