„Може би войната се нуждае от хранители. Може би богът е щастлив от това. На жреца му трябват послушници, в края на краищата.“ Това можеше да се очаква от Сцилара, след като Хеборик я беше извлякъл от едно кошмарно съществуване и наистина я бе изцерил по някакъв все още неопределим начин — ако Кътър го беше схванал вярно по оскъдните коментари, подслушани от време на време. Сцилара имаше много основания да е благодарна. А колкото до Фелисин, тук имаше нещо свързано с възмездие, нанесено за нейно удовлетворение срещу някой, който й бе причинил ужасна злина. Беше сложно. „Явно и двете си имат тайни. Много при това. О, какво ме интересува? Жените не са нищо освен камара противоречия, наобиколена от смъртоносни капани. Доближиш ли се, рискът си е твой. По-добре изобщо не се доближавай.“
Добра се до един комин в скалната стръмнина и се заизкачва по него. По вертикалните цепнатини се стичаше вода. Разбръмчаха се мухи и разни други крилати насекоми; ъглите на комина бяха плътно оплетени от затаили се, дебнещи жертвите си паяци. Докато се изкачи и се измъкне, беше покрит с гъста прашасала паяжина. Спря да се почисти и се огледа. Грубо очертаната диря продължаваше нагоре, лъкатушеше между рухнали каменни плочи.
В своя безпосочен, криволичещ вървеж все още бяха на месеци от брега, доколкото можеше да прецени. Щом стигнеха, трябваше да намерят лодка, която да ги преведе до остров Отатарал. Забранен път и малазанските кораби усърдно патрулираха в тези води, или поне го правеха преди въстанието. Може би все още не бяха успели да възстановят реда.
Тъй или иначе, щяха да започнат прехвърлянето нощем.
Хеборик трябваше да върне нещо, взето оттам. Нещо, намерено на острова. Всичко беше толкова мътно. А неясно защо, Котильон бе пожелал Кътър да придружи дестраянта. Или по-скоро — да опази Фелисин Младшата. „Да тръгнеш по път, който не е съществувал досега.“ Все пак не беше най-добрата мотивация. Бягството от отчаянието бе жалък избор, особено след като е обречено на неуспех.
„Обожавали ме, така ли? Какво има да ми обожават?“
Чу глас пред себе си:
— Всичко загадъчно е като стръв за любопитния. Чувам стъпките ти, Кътър. Ела, виж този паяк.
Кътър обиколи канарата и видя Хеборик, коленичил до един крив чворест дъб.
— А там, където стръвта е свързана с болка и уязвимост, става много по-привлекателна. Виждаш ли този паяк? Под този клон, да? Трепери на паяжината си, едното й краче е откъснато, тресе се като изтерзана от болка. Разбираш ли, нейната плячка не са мухи или комарчета. О, не. Тя дебне да улови паяци.
— Тях не ги интересува нито болката, нито загадъчното, Хеборик — отвърна Крокъс и се наведе, за да огледа паяка. Беше колкото детска длан. — Това не е краче. Подставено е.
— Допускаш, че другите паяци могат да броят. Тя знае по-добре.
— Всичко това е много интересно — отвърна Кътър и се изправи. — Но трябва вече да тръгваме.
— Всички ние наблюдаваме как се разиграва това — рече Хеборик, опрял гръб на дънера, и загледа странно пулсиращите си ноктести ръце.
„Всички ние? О, да, ти и твоите невидими приятели.“
— Не бих допуснал, че по тези хълмове ще има много духове.
— И би сгрешил. Планински племена. Безкрайни войни… тези, които са загинали в битка, виждам аз, само паднали в битка. — Призрачните ръце се свиха. — Началото на извора е малко по-натам. За контрол над него са се били. — Жабешкото му лице се смръщи. — Винаги има причина или причини. Винаги.
Кътър въздъхна и огледа небето.
— Знам, Хеборик.
— Да знаеш не значи нищо.
— И това знам.
Хеборик се изправи.
— Това е най-голямото утешение на Трийч — разбирането, че съществуват безкрайни причини за война.
— И теб ли те утешава това?
Дестраянтът се усмихна.
— Хайде. Онзи демон, дето говори в главите ни в момента, е обсебен от мисъл за плът, устата му е пълна със слюнка.
Поеха надолу по пътеката.
— Няма да ги изяде.
— Не съм убеден, че това е естеството на апетита му.
Кътър изсумтя.
— Хеборик, Сивожаб е една четириръка, четириока и много голяма жаба.
— С изненадващо безгранично въображение. Кажи ми, колко знаеш за него?
— По-малко от теб.
— Не ми беше хрумвало досега — отвърна Хеборик, докато водеше даруджистанеца по по-малко стръмна, но и по-лъкатушеща пътека, — че буквално не знаем нищо — нито кой е бил Сивожаб, нито какво е направил там, в родното си селение.
Този път Хеборик се бе държал смислено за необичайно дълго време. Кътър се зачуди дали нещо не се е променило у него — надяваше се да си остане така.