— Само наблюдение, Върховен юмрук. Не е оплакване.
— Всяко твое наблюдение е оплакване, лечител.
— Оскърбихте ме, сър.
— Сега разбра ли какво имах предвид? Разкажи нещо интересно. Картуулиец си, нали? Значи си бил поклонник на Д’рек?
— Гуглата да ме вземе, не! Добре, като искате да ви разкажа нещо интересно, ще ви разкажа историята си. Като млад бях трошач на крака…
— Какво?
— Трошах кучешки крака. Само по един на помияр, забележете. Куците кучета са важни за празника…
— А, имаш предвид празника на Д’рек? Онзи отвратителен варварски вонящ ден на гнусно празненство! Значи си чупил краката на горките животинчета, за да може да бъдат пребити до смърт в задните улици от малки психотични дечица.
— Какво намеквате, Върховен юмрук? Точно това правех, да. Три полумесеца за куче. Беше си препитание. Само че после ми омръзна и…
— Малазанците забраниха празника…
— И това, да. Крайно погрешно решение. Направо уби народа ми, принуди ни да търсим други места за нашия…
— За вашия извратен вкус да нанасяте мъка и страдание.
— Е, да. Кой трябваше да разказва все пак?
— Бездната да ме вземе дано, приеми извиненията ми. Умолявам те, продължавай — стига да мога да го преглътна.
Ното Бойл вирна нос.
— Аз поне не съм тичал да боцкам разни богини на младини…
— Аз също, макар че може би, като всяко здраво и право момче, което не чупи крака, ме е засърбявало по някои. Най-малкото заради статуите им, нали разбираш. Да вземем Солиел например…
— Солиел! Статуя, изобразяваща открито представата за майчинство!
— О, нима? Хм, това беше малко прекалено откровено, а?
— Да не забравяме, че вие сте били момчето — отвърна съчувствено Ното Бойл.
— Добре де, аз бях. Да го забравим това. Та какво разправяше? След като кариерата ти на трошач на крака умря с подсмърчане, после какво?
— О, колко смешно, Върховен юмрук. Трябва да изтъкна също така, че изображението на Солиел в Г’данисбан е…
— Адски разочароващо — съгласи се Паран. — Представа нямаш колко юношески фантазии са разбити от него.
— Мислех, че нямате желание да обсъждаме повече темата?
— Добре. Продължи.
— За кратко време бях чирак при един местен лечител…
— Лекуваше сакати кучета?
— Не беше основният ни източник на доход, сър. Получи се неразбирателство, в резултат на което бях принуден да напусна, и то бързо. Местната наборна кампания се оказа възможност, особено след като такива усилия на малазанците рядко печелят повече от шепа картуулийци, и повечето от тях са или закъсали, или престъпници…
— А ти беше и двете.
— Основният им извор на радост затова, че се записвам, бе заради уменията ми като лечител. Все едно, първата ми кампания беше в Корел, Тефтийските кампании, където имах щастието да служа под наставничеството на лечител, който по-късно щеше да се сдобие с позорна слава. Ипшанк.
— Наистина?
— Точно той, ни повече, ни по-малко. И да, там се запознах и с Манаск. Трябва да се каже — а вие, Върховен юмрук, ще разберете повече от всеки друг необходимостта от това — трябва да се каже, че както Ипшанк, така и Манаск останаха верни на Греймейн… до края. Е, поне доколкото аз знам, разбира се — тогава вече бях лечител на пълен легион и ни пратиха в Дженабакъз. Междувременно…
— Ното Бойл — прекъсна го Паран, — изглежда, притежаваш изключителен талант да се спогаждаш и с хора с добро име, както и с лошо.
— Ами, да, сър. Предполагам, че го имам, да. А сега подозирам, че се чудите в коя категория поставям вас?
— Мен? Не, не си прави труда.
Лечителят понечи отново да заговори, но бе прекъснат от идването на Хърлочъл.
— Върховен юмрук.
— Да?
— Пътят напред, сър. Досега не личи нищо повече от разпръснати поклонници, както ги нарекохте. Но изглежда, към преселението се е присъединила конна войска.
— Колко са?
— Над петстотин, Върховен юмрук. Може и хиляда да са — яздят в строй, тъй че е трудно да се разбере отдалече.
— В строй. Интересно, кои ли може да са? Добре, Хърлочъл, пуснете напред съгледвачите и конните патрули — колко напред са?
— На четири-пет дни път, сър. Яздят в лек галоп, повечето време.
— Добре. Благодаря, Хърлочъл.
Разузнавачът препусна напред покрай колоната.
— Какво означава това според вас, Върховен юмрук?
Паран сви рамене.
— Предполагам, че скоро ще го разберем, Бойл.
— Ното Бойл, сър.
— Добре, че си станал лечител, а не пиконосец — не можа да се сдържи Паран.
— Ако не възразявате, сър, мисля, че чух напред някакви оплаквания за натъртени от ездата задници. — Мъжът смуши коня си напред.
„Богове, предпочита натъртени задници пред компанията ми. Какво пък, всекиму своето…“