— Върховен юмрук Паран — измърмори капитан Суиткрийк. — Какво прави той там, отзад, и каква е цялата тази работа с неотдаването на чест? Вреди на дисциплината. Не ме интересува какво мислят войниците — не ме интересува дори, че преди е командвал Подпалвачите на мостове — в края на краищата той ги пое само за да ги заличат. Не е редно според мен. Изобщо.
Юмрук Рит Бюд я погледна през рамо. Лицето й се беше зачервило, забеляза Юмрукът, очите блестяха. Капитанът явно не можеше да забрави удара в челюстта. „Между другото, и аз едва ли щях да забравя такова нещо.“
— Според мен Юмруците трябва да организират съвещание…
— Капитане, забравяте се — предупреди Рит Бюд.
— Моля за извинение. Но след като се разбра, че вървим след някаква армия, не искам да свърша като Подпалвачите на мостове. Нищо повече.
— Доверието на Дужек Едноръкия в Паран и възхищението му към него, капитане, е достатъчно за мен. И за колегите Юмруци. Строго ви съветвам да потиснете гнева си и да стегнете собствената си дисциплина. Колкото до войската пред нас, дори хиляда конни воини едва ли представляват заплаха за Воинството. Въстанието свърши — нито един въстаник не е останал, в края на краищата. И малко, с които да се бием. — Махна напред. — Дори тези поклонници непрекъснато отпадат от пътя.
Встрани от пътя се виждаше ниска каменна грамада — поредната тъжна жертва на това поклонничество — и на нея се вееше парче плат, накичено с пера от врани.
— Това също е зловещо — каза Суиткрийк. — Всички тези поклонници на Колтейн…
— Тази земя ражда култове като личинки в труп, капитане.
Суиткрийк изсумтя.
— Много подходящ образ специално в този случай, Юмрук.
Рит Бюд изсумтя. „Напипвам ги понякога, да.“
Зад тях ефрейтор Футгар извика:
— Какво е това?
Те се извърнаха в седлата и се загледаха натам, накъдето сочеше. Небето на изток. Сред войниците отзад се извисиха гласове — молитви, изненадани викове.
Низ от слънца, десетина, малки, но достатъчно ярки, за да пробият дупки в синьото небе. И две изопнати опашки огнена мъгла. Низът слънца се извиваше като лък, с двата края по-нависоко, а над него се виждаше замъгленото лице на луната.
— Поличба за смърт! — извика някой.
— Капитане — изръмжа Рит Бюд, — накарайте тоя глупак да си затвори устата.
— Слушам.
— Небето се срутва — каза Ното Бойл; забавил, за да се изравни с Върховния юмрук.
Паран гледаше навъсено странните слънца в небето на изток, мъчеше се да намери някакъв смисъл в това, което виждаха. „Каквото и да е, никак не ми харесва.“
— Съмнявате ли се? — попита лечителят. — Върховен юмрук, обикалял съм из земите на Корел. Виждал съм кратерите от всичко, което е падало от небето. Разглеждали ли сте някога карта на Корел? Целият северен субконтинент и многобройните му острови? Хвърлете шепа камъчета в тинята и изчакайте водата да запълни дупките. Това е Корел, сър. Хората още разправят истории за огньове, паднали от небето при свалянето на Сакатия бог.
— Иди в челото на колоната, Ното Бойл — каза Паран.
— Сър?
— Заповед да спрат. Веднага. И ми прати Хърлочъл и съгледвачите му. Трябва ми картина за района наоколо. Може би ще се наложи да си намерим укритие.
Този път поне лечителят не възрази.
Паран отново се загледа към низа огнени кълба — разрастваха се като залп от Бездната. „Проклятие, къде е Ормулогун? Трябва да го намеря и дано да му е готова тази Колода — или поне картите да са очертани, надписани и готови за нанасяне на боите. Богове подземни, трябва все пак да имаме нещо, защото нямам време за…“ Мисълта му секна.
Вече ги усещаше с всичките си сетива, приближаваха се — усещаше зноя… възможно ли бе изобщо това?
„Проклетата луна — трябваше да обърна внимание. Трябваше да проуча, да разбера какво става там горе на онзи запуснат свят.“ След което го порази нова мисъл и той застина.
„Война между боговете.“
„Нападение ли е това? Залп, наистина?“
Озъби се, взрян в небето на изток, конят се дърпаше уплашено под него.
— Ей, вие там! Не играете честно. И това… не ми харесва.
Изправи се на стремената и се огледа в паника.
— Ормулогун! Къде си, в името на Гуглата!
— Нищо не мога да направя срещу това — измърмори Искарал Пъст и се присви. — Май трябва да почна да ломотя неразбрано вече. Да, това ще е съвсем уместно. Налудничав поглед в очите. Слюнка и пяна, да. Кой би могъл да ме вини? Всички ще умрем!
Последните думи излязоха с писък, толкова силен, че измъкна Маппо от безчувствената летаргия. Той вдигна глава и погледна Върховния жрец на Сянка. Далхониецът се беше свил до мулето си, и двамата бяха окъпани в някаква странна зеленикава светлина… не, осъзна слез миг треллът, тази светлина беше навсякъде.