„Е, мила ми бабо, ти все казваше, че морето ще е гибел за мен.“
Сержант Хелиан се шляеше по палубата, шашната от новия зелен свят, който беше открила. Това бренди от Немил блъскаше здраво, и още как! Наоколо й някакви хора крещяха или просто стояха на място като замръзнали, но това си беше в реда на нещата, нали, в редките мигове, когато случайно — опаа — прекрачеше мътната черта на полупиянството. Все пак от толкова зелено леко й прилошаваше.
Проклето от Гуглата немилско бренди — що за идиоти пиеха този боклук? Е, добре, можеше да го трампи за малко фаларийски моряшки ром. Все щяха да се намерят достатъчно идиоти на този кораб, трябваше само да намери някой. Моряк, като онзи там.
— Ей. Виж, имам тук н’милско б-бренди м-малко, ма ми се п-пие ром, нали. Десет полумес’ца дадох за т’ва, много е, знам, но отделението ми ме обича, ’збираш ли. Събраха ги. И такова, викам, да направим трампа, а? Едно към едно, бутилка за б-бутилка. В-верно, изпих го повечето, но струва повече, нали. Тъй че си е едно към едно. — И изчака.
Мъжът беше някакъв висок кучи син. Гледаше строго някак. Други ги бяха зяпнали отстрани — какъв им беше проблемът между другото?
Типът взе бутилката от ръката й, разклати я и се намръщи. Вдигна я и я изпи на три дълги глътки.
— Ей-ей!
После бръкна под тежкарското си наметало, извади едно плоско шише и й го подаде.
— Вземи, войник. Сега слез долу и се напий до припадък.
Тя стисна бутилката с две ръце, възхитена от лъскавата повърхност, дори от жлеба, минаващ диагонално от едната страна, и печатите, всечени в стъклото, много бяха хубави. Имперският скиптър и други четири, стари — печати на флагмански кораби, беше ги виждала и преди. Ето тоя беше печатът на Картерон, а тоя — на Урко, единия не го знаеше, но последният беше същият като на знамето горе на кораба, на който беше сега. „Това ако не е съвпадение, м-м?“ Примига към мъжа.
— Н-не мога. Имам заповеди…
— Отменям въпросните заповеди, сержант.
— Можеш ли?
— При тези обстоятелства — да.
— Ей, никога няма да те забравя, матрос. Обещавам. Ъъъ… къде беше люкът?
Той я стисна здраво за рамото и я поведе. Притиснала красивата и плискаща се чудесно бутилка до гърдите си, Хелиан закрачи през зелената мъгла, между всички тези зяпнали я лица. Изплези им се.
„Гледайте си работата.“
Чула въздишката на адюнктата, Апсалар се обърна.
Тавори умислено гледаше хоризонта на изток.
— Унизително, нали?
— Да, адюнкта.
— Всичките ни планове… заблудите ни… сякаш само силата на волите ни, на всекиго от нас, може по някакъв начин да наложи всичко друго да остане непроменимо около нас, в очакване само на онова, което ние ще направим или ще кажем.
— Боговете…
— Да, знам. Но това… — посочи на изток, — това не е свързано с тях.
— Нима?
— Твърде опустошително е, войник. Никоя страна в тази война не е чак толкова отчаяна… все още. А вече дори техните игри се оказват нищожни.
— Липсва ви увереност, адюнкта.
— Нима? В какво?
— В нашата издръжливост.
— Може би.
Но Апсалар чувстваше как собствената й увереност рухва, вкопчена в една-единствена мисъл — и решимостта зад тази мисъл дори отслабваше. Все пак. Една-единствена мисъл. „Това… Това е било предвидено. От едного. Трябва да е било.“
„Някой е предвидил, че това предстои.“
Повечето хора бяха слепи. Но някои не бяха.
„Така че е време да направиш нещо, прозорливи мой приятелю. И то бързо.“
Ормулогун, с краставия му жабок по петите, се изтътри на пътя, стиснал в ръце издута кожена торба. Жабокът зад него ломотеше нещо за побъркани художници и за жестокия свят с нотка на песимистично задоволство. Ормулогун се спъна и падна едва ли не в краката на Паран, изпусна торбата и съдържанието й се разсипа по земята… включително няколко десетки дървени карти, повечето — празни.
— Едва-що си ги започнал! Проклет глупак!
— Съвършенството! — вресна Ормулогун. — Вие казахте да…
— Все едно — изръмжа Паран. Погледна през рамо към небето на изток. Огнените стрели се сипеха като дъжд. — Континент? В морето? — зачуди се той на глас. — Или остров Отатарал?
— Може би и трите — измърмори Ното Бойл и облиза устни.
— Хм… — Паран клекна и разчисти пясъка пред себе си. — Морето е по-зле. Което значи, че… — Започна да чертае по пясъка с показалец.
— Имам нещо! — изхленчи Ормулогун и зарови из картите си.
„Маел. Дано само да внимаваш… Дано да си готов за това, което трябва да се направи.“ Огледа резките, които бе очертал по пясъка. „Достатъчно ли е? Би трябвало.“ Затвори очи и съсредоточи волята си. „Портата е пред мен…“