— Имам тази!
Викът изкънтя силно в дясното ухо на Паран и докато отприщваше всичката си сила, той отвори очи… и видя, зареяна пред себе си, друга карта…
И силата му се вля в нея…
На колене, хлъзгаше се по глина, която се огъваше под него, забиваше в нея длани да се задържи. Сив въздух, миризма като в костница — и Паран вдигна глава. Пред него се издигаше порта, грамада от сплетени кости и бледа подута плът, полюшващи се кичури коса, безчет зяпнали го очи, а зад нея — сива смътна забрава.
— О, Гугло!
Беше досами прага. За малко щеше да влети право в портата…
А пред него се появи фигура — загърната в черно наметало, качулата, висока. „Това не е някой от слугите му. Самият той, старият гаден кучи син…“
— Има ли време за такива неприятни мисли, смъртни? — Гласът беше кротък, съвсем леко хриплив. — При това, което предстои… е, Гъноуз Паран, Господарю на Драконовата колода, озова се на крайно неприятно място, освен ако не държиш да те стъпче множеството, което съвсем скоро ще се озове на тази пътека.
— О, я да млъкнеш, Качулати — изсъска Паран и се помъчи да се надигне, но спря, щом осъзна, че това не е най-умното. — Помогни ми. На нас. Спри онова, което иде — то ще унищожи…
— Твърде много, да. Твърде много планове. Но много малко мога да направя. Потърсил си неподходящия бог.
— Знам. Опитвах се да намеря Маел.
— Безсмислено… — Но още докато Гуглата го изричаше, Паран долови известно… колебание.
„А, хрумна ти нещо.“
— Да. Добре, Гъноуз Паран. Сделка.
— Бездната да ни вземе — няма време за сделки!
— Мисли бързо тогава.
— Какво искаш? Повече от всичко друго, Гугло! Какво искаш?
И Качулатия му го каза. А сред труповете, крайниците и вторачените лица едно лице изведнъж се оживи, очите му се отвориха много широко — подробност, която никой от двамата не забеляза.
Паран се вторачи невярващо в бога.
— Не говориш сериозно.
— Смъртта винаги е сериозна.
— О, я стига с този претенциозен боклук! Сигурен ли си?
— Можеш ли да постигнеш каквото искам, Гъноуз Паран?
— Да. Все някак.
— Заклеваш ли се?
— Да.
— Добре. Върви си сега. Трябва да отворя тази порта.
— Какво? Тя е отворена!
Но богът вече му бе обърнал гръб и Паран едва чу отговора му:
— Не и от тази страна!
Щом огнените камъни зашибаха в кипналата вода само на една корабна ширина от тях, Чаур заскимтя. Взривове пара и ужасен съсък пронизаха въздуха. Кътър се бореше с кърмовото весло, мъчеше се да задържи подмятащия се кораб, но сили не му стигаха за това. „Скръб“ отказваше да тръгне накъдето и да било. „Освен към дъното.“
Нещо тупна на палубата. Глух тътен, пръсна се дърво, целият корпус се разтресе, след това от голямата колкото юмрук дупка изригна пара. „Скръб“ сякаш хлътна под тях.
Баратол изруга и залази към пробойната, повлякъл след себе си едно резервно платно. Докато се мъчеше да запуши дупката, още камъни ги поразиха, един отпред откъсна носа, друг… горещината изригна до лявото бедро на Кътър, вдигна се стълб пара и водата швирна нагоре.
Въздухът се бе нажежил като дъх от ковашка пещ. Цялото небе сякаш беше пламнало.
Платното над тях гореше разкъсано.
Нов трясък и над половината от лявото перило просто изчезна, натрошеното дърво се пръсна като мъгла сред рояк нажежени искри.
— Потъваме! — изкрещя Сцилара, вкопчила се в отсрещното перило. Палубата на „Скръб“ се накланяше опасно.
Товарът в трюма залитна — „Много продукти, алчни бяхме“ — и загиващият кораб се наклони още повече.
Увитият труп на Хеборик се затъркаля към кипналите вълни.
Кътър извика, опита се да се хвърли и да го спре, но беше много далече — увитата в зебло мумия се хлъзна във водата…
И Чаур я последва с вой.
— Не! — изрева Баратол. — Чаур, не!
Ръцете на немия великан се свиха около трупа. И миг след това двамата потънаха.
„Море. Бара го нарече море. Топло сега. Мокро. Беше толкова хубаво. Сега небе лошо и море лошо — горе — но сега хубаво. Тук. Тъмно, нощ, нощ идва, болят уши. Болят уши. Боли. Бара каза не дишаш в море. Сега трябва дишаш. О, боли! Дишай!“
Напълни дробовете си и огън избухна в гърдите му, след това… хладно, леко, спазмите затихнаха. Обгърна го мрак, но Чаур вече не се боеше от това. Студът си беше отишъл, горещината си бе отишла, вцепенение изпълни главата му.
Толкова беше обикнал морето.
Увитото тяло в прегръдката му дърпаше все надолу и надолу — и сякаш се раздвижи, платнището се изпъна, загуби форма.
Тъмнина — отвътре и вън. Нещо нажежено и яростно проряза водата покрай него, устремено към дъното като копие светлина, и Чаур трепна. И затвори очи, за да накара тези неща да се махнат. Болката в дробовете му най-сетне си бе отишла.