„Вече спиш.“
Стълбове пара изригваха към небето, оглушителен тътен раздираше въздуха, морето се тресеше като смъртно ранен звяр… и Кътър видя как Баратол се гмурна в кипналата вода след Чаур. „Трупът. Хеборик… Чаур… о, богове…“
Допълзя до Сцилара и я прегърна. Тя се вкопчи в мократа му риза.
— Толкова се радвам — прошепна до гърдите му. „Скръб“ стенеше и се накланяше още повече.
— За какво пък се радваш?
— Че я оставих. Там. Че я оставих.
Кътър я притисна до себе си.
„Съжалявам, Апсалар. За всичко…“
Внезапен стихиен вятър го блъсна в гърба, сянка профуча, той вдигна рязко глава и очите му се разшириха, щом видя чудовищната фигура, затулила цялото небе, спускаше се…
„Дракон. Сега какво?“
И тогава чу викове… и в същия миг „Скръб“ сякаш избухна. Кътър се озова във водата, пляскаше с ръце, паниката стисна сърцето му като юмрук.
„… Протягат се… протягат…“
„Какъв е този звук? Къде съм?“
Милион гласове — писъци, потъващи в ужасна смърт — о, колко дълго бяха странствали в пространството на мрака, безтегловни, взрени напред в необятната… пустота. Безразлична към страстните им, яростни спорове и вражди, тя ги поглъщаше. Изцяло. И ги изхвърляше — от другата страна… изопната мрежа от сила, жадна да трупа, да трупа мощ и странстването изведнъж се превръщаше в безумно, хаотично движение — свят долу — толкова много изгубено… а там, отвъд — друг, още по-голям…
— О, чуй ни, толкова много… унищожено. Планини, сринати в прах, камъни, въртящи се в безбрежната тъма, ослепителни облаци, искрящи под яростна слънчева светлина — а сега този зверски свят, изпълнил взора ни — дом ли е това?
— У дома ли си дойдохме?
„Протягат се… ръце от нефрит, прашни, груби, неизлъскани още до огнен блясък. Помня… трябваше да умреш, Трийч, нали? Преди възнесението, преди божествеността. Първо трябваше да умреш.“
„Бях ли изобщо твоят дестраянт?“
„За мен ли беше изобщо това?“
„Трябваше ли да бъда убит?“
„Протягат се — тези ръце, тези незнайни, неведоми длани — как мога да отвърна на тези писъци? Тези милиони, в разбитите им затвори — докосвах някога, с върховете на пръстите, докосвах, о… тези гласове…“
— Това не е спасение. Ние просто умираме. Унищожение…
— Не е, глупако. У дома. Ние сме у дома…
— Анихилацията не е спасение. Къде е той? Къде е нашият бог?
— Казвам ти, търсенето свършва!
— Няма спор.
„Чуйте ме.“
— Кой е това?
— Той се връща! Онзи отвън — братът!
„Чуйте ме, моля ви. Аз… не съм вашият брат. Аз съм никой. Мислех… Дестраянт… знаех ли го със сигурност? Не бях ли излъган? Дестраянт… Е, може би, а може би не. Може би всички сме сбъркали, всеки от нас. Може би Трийч дори е сгрешил.“
— Изгубил си е ума.
— Забрави го — виж, смърт, ужасна смърт, идва…
— Луд? И какво? Предпочитам него да слушам, вместо който и да е от вас. Той каза слушайте, и ще го слушам.
— Всички слушаме, идиот — нямаме избор, нали?
„Дестраянт. Всичко сбъркахме. Не разбираш ли? Всичко, което съм сторил… не може да се прости. Никога не може да се прости — той ме върна. Дори Гуглата — отхвърли ме, запокити ме обратно. Но… то се изплъзва, толкова е тънко, пропадам…“
— Пропадам, падам, не е ли все едно?
„Протягат се.“
— Какво?
„Моите ръце — виждате ли ги? Отрязани. Ръцете… отрязани. Освободени. Не мога да направя това… но мисля, че те могат. Не виждате ли?“
— Безсмислени думи.
— Не, почакайте…
Не дестраянт.
Щит-наковалня.
„Протягат се — вижте ме, всички! Протягат се! Вижте ръцете ми! Вижте ги! Те се протягат — протягат се към вас!“
„Те… се… протягат…“
Баратол плуваше надолу, в непрогледния мрак. Не виждаше нищо. Никого. „Чаур! О, богове, какво направих?“ Плуваше и плуваше надолу. По-добре беше да се удави и той — нямаше да го понесе това, не и смъртта на мъжа-дете на съвестта му, нямаше да може…
Дъхът му свършваше, налягането го стягаше отвсякъде, пулсираше в черепа му. Беше сляп…
Смарагдово сияние долу… Разцъфтя огнено, заиздува се — а в ядрото му… „Богове, почакай, почакай ме…“
Отпуснат, оплетен в развилото се зебло, Чаур потъваше, разперил ръце, затворил очи, с широко отворена уста…
„Не! Не, не!“
А от пулсиращото сияние — топлина… какъв зной… Баратол се добра още по-близо, гърдите му бяха готови да се пръснат. И се протегна. Надолу, надолу…