Част от кърмовата палуба се понесе над вълните, откъсната от разбития вече кораб, и Кътър се мъчеше да помогне на Сцилара да се покатери на нея. Огнените камъни пронизваха водата отвсякъде. Бяха малки, колкото речни камъчета, въпреки дупките колкото юмрук, с които бяха прорязали „Скръб“. По-малки и от това — по-скоро като зърна пясък, блеснали в яркозелено, като късчета стъкло, цветът им се променяше почти мигновено в ръждивочервено, щом цопнеха във водата, за да се понесат към дълбините.
Сцилара извика.
— Ранена ли си?
— Погледни! Гуглата да ни вземе… виж! — Вдигна ръка и посочи, докато издутата вълна ги издигаше — посочи на изток…
Към остров Отатарал.
Беше… пламнал. Нефритовозелено, блестящ купол, който може би обхващаше целия остров, гърчеше се и се вдигаше нагоре, а през него — изпънати нагоре… ръце. От нефрит. Като… като ръцете на Хеборик. Издигаха се като дървеса. Ръце — огромни — десетки и десетки — издигаха се, с разперени пръсти, зелена светлина изригваше на спирали от тях — от извърнатите нагоре длани, от пръстите, от вените и артериите на възлестите, мускулести ръце — зелена светлина, която сечеше в небесата като остриета на меч. Ръцете бяха невъобразимо огромни, протягаха се нагоре като стълбове през купола…
… а огньовете в небето сякаш потръпнаха… затрепериха и… започнаха да се сливат.
Над острова, над протегнатите ръце от нефрит, през издуващата се нагоре зелена светлина.
Първото падащо слънце порази блестящия купол.
Звукът отекна като удар на тъпан, достатъчно силен, за да оглуши боговете. Пулсът му се изля на вълни по издутите страни на купола, втурна се бясно навън и за миг сякаш оголи морската повърхност, разтърси костите на Кътър, удар, който предизвика неописуема болка в ушите, после още и още, слънцата падаха едно след друго в огъващия се врящ купол. Той крещеше, но не можеше да чуе гласа си. Червена мъгла изпълни очите му… усети, че се хлъзга в разпенените вълни…
И в този миг един огромен ноктест крак се пресегна отгоре, разпери се над Кътър… и над Сцилара, която се беше вкопчила в ръката му и се мъчеше да го издърпа на сала — и нокти като ятагани се стегнаха около двамата. Издигнаха ги над кипналата вода — нагоре, нагоре…
„Протягат се… да. За мен, все по-близо.“
„Забравете болката.“
„Няма да трае вечно. Обещавам. Знам, защото помня.“
„Не. Не мога да бъда опростен.“
„Но вие навярно можете. Аз навярно мога да го сторя, ако чувствате, че е нужно — не знам — аз бях съгрешилият, да докосна… там, в онази пустиня. Не разбрах, а Баудин така и не можеше да се досети какво ще се случи, как ще бъда белязан.“
„Белязан, да. Сега разбирам. За тази… необходимост.“
„Чувате ли ме? По-близо — виждате ли мрака? Там, там съм аз.“
Милион гласове — ридаещи, зовящи, гласове, пълни с копнеж — чуваше ги…
„О, богове, кой съм аз? Не мога да си спомня.“
„Само това. Тъмнината, която ме обгръща. Ние, да, всички вие — не можем всички да чакаме тук, в този мрак.“
„Забравете болката.“
„Чакайте с мен. В този мрак.“
А гласовете — милионната им рат, в своята необятна, непоносима потребност, се втурнаха към него.
Щит-наковалня, който щеше да поеме болката им, защото можеше да помни такава болка.
Тъмнината ги пое и едва тогава Хеборик Призрачните ръце, Щит-наковалня, осъзна най-ужасната истина.
Никой не може да помни болката в пълната й мяра.
Две тела тупнаха на палубата като счупени кукли и Маппо запълзя към тях. Спайт отново се отдалечаваше в небето. Той усещаше агонията на дракона с всеки неин хриплив дъх, въздухът вонеше от миризмата на овъглени люспи и плът.
Огненият дъжд се бе изсипал на порой около тях, бесен като градушка и ужасно по-гибелен. И все пак нито една частица не бе поразила кораба им — защита, дарена им, както осъзна Маппо, не от Спайт, нито от Искарал Пъст или Могора. Не, ласкавите влажни целувки на Върховния жрец бяха живото доказателство, че им е помогнала някаква сила, дошла от проклетото чернооко муле. Неведомо как.
Животното просто си стоеше неподвижно и привидно безразлично, махаше опашка, нищо, че нямаше мухи, които да пъди. Примигваше бавно като задрямало, бърните му леко потръпваха.
А светът около тях беше обезумял…
Маппо обърна по-близкото тяло по гръб. Окървавено лице, струйки кръв от ушите, носа, от ъгълчетата на очите дори… но все пак го позна. Познаваше го. „Крокъс, младокът от Дару. О, момче, какво те е довело тук?“
Очите на младия мъж се отвориха. Пълни със страх и тревога.
— Успокой се — каза Маппо. — Вече си в безопасност.