Другата спасена — жена — храчеше морска вода, кръв се стичаше от лявото й ухо и надолу по челюстта, капеше от брадичката. Тя вдигна глава и се вторачи в трелла.
— Добре ли си? — попита я Маппо.
Тя кимна и изпълзя към Крокъс.
— Ще живее — увери я треллът. — Май всички ще оживеем… Не го вярвах.
Искарал Пъст изврещя.
И посочи.
Нашарена с белези черна ръка изникна над лявото перило, като гърчеща се змиорка, сграбчи здраво хлъзгавото дърво, мускулите се изпънаха.
Маппо се наведе през перилото.
Мъжът, когото видя, държеше друго тяло, мъж поне колкото него на ръст, и беше явно, че първият бързо губи сили. Треллът се протегна и издърпа и двамата.
— Баратол! — ахна жената.
Баратол бързо обърна другия и започна да го натиска по гърдите, за да извади водата от дробовете му.
— Баратол…
— Млъкни, Сцилара…
— Той беше долу много дълго…
— Млъкни!
Маппо го загледа, мъчеше се да си спомни това усещане, тази свирепа вярност. Почти можа да си го спомни… почти. „Този се е удавил. Толкова много вода!?“ Но Баратол не спираше, обръщаше насам-натам отпуснатото, омекнало тяло, изпъваше и свиваше ръцете, най-сетне придърпа главата и раменете в скута си, сгуши до гърдите си лицето му, като новородено.
Лицето му се разкриви от скръб.
— Чаур! Чуй ме! Аз съм Баратол. Чуй! Искам да… да заровиш конете! Чу ли ме? Трябва да заровиш конете! Преди вълците да са слезли! Не моля, Чаур, разбираш ли? Казвам ти!
„Изгубил си е ума. От това няма оправяне. Знам го, знам…“
— Чаур! Ще се ядосам, разбра ли? Ще се ядосам… на теб! На теб, Чаур! Искаш ли Баратол да ти се ядоса, Чаур? Искаш ли…
Кашлица, блъвна вода, гърч, после грамадният мъж, така нежно сгушен до гърдите на Баратол, сякаш се разгъна, едната му ръка се изпъна нагоре и жален вопъл се изтръгна през слуз и пяна.
— Не, приятелю — изпъшка Баратол и го залюля в здравата си прегръдка. — Не съм ядосан. Не съм. Забрави за конете. Ти вече го направи. Забрави ли? О, Чаур, не съм ти ядосан.
Но мъжът хлипаше, вкопчен в Баратол като невръстно дете.
„Той е селският идиот.“ Иначе този Баратол нямаше да му говори така. „Дете в тяло на мъж е този Чаур…“
Маппо гледаше. А двамата грамадни мъже плачеха в прегръдките си.
Спайт вече стоеше до трелла и щом я усети, той долови болката й — а след това и волята й, която я потискаше с ярост, — извърна очи от двамата на палубата и я погледна.
„Избутва я, избутва я… цялата тази болка…“
— Как? Как го направи това?
— Сляп ли си, Маппо Рънт? — попита го тя. — Виж… погледни ги. Чаур… страхът му вече си отиде. Той вярва в Баратол, вярва му. Напълно, безрезервно. Не може да си сляп за това. За смисъла му. Виждаш радост пред себе си, Маппо Рънт. Пред лицето на това няма да се оставя да бъда обсебена от личното си страдание. Разбираш ли? Няма!
„О, духове подземни. Сърцето ми разбиваш.“ Погледна отново през рамо към двамата мъже, а после — зад тях, където Сцилара беше притиснала Крокъс до гърдите си, галеше го по косата, а той идваше на себе си.
„Разбито от всичко това. Отново.“
„Бях… забравил.“
Искарал Пъст подскачаше в безумен танц около Могора, а тя го гледаше кисело, лицето й толкова се бе сбръчкало, че приличаше на сушена слива. А в мига, в който Върховният жрец се приближи прекалено, го изрита така, че стъпалата му изхвърчаха нагоре. Той тупна тежко на палубата и взе да кълне:
— Тъпа жена! Жена! Казах ли жена? Ха! Ти си това, което една змия оставя, когато си сменя кожата! Болна змия! Струпеи, пустули, пъпки и пришки…
— Чух как изгаряш от похот към мен, влечуго грозно!
— Опитах се! От отчаяние. Но дори неизбежната смърт не беше достатъчна! Разбра ли? Не беше!
Могора скочи към него.
Искарал Пъст изскимтя жално и се пъхна под мулето.
— Само да се доближиш, вещице, и слугата ми ще те ритне! Знаеш ли колко глупаци умират ежегодно от мулешки ритник? Ще се изненадаш.
Далхонийската вещица изсъска, разсипа се в рояк паяци… пръснаха се във всички посоки и само след няколко мига изчезнаха.
Върховният жрец, ококорил очи, се заозърта в паника, след което започна да се чеше под дрехите.
— Ох! Ужасно същество такова!
Слисаният поглед на Маппо се измести към Крокъс, който се бе доближил до Баратол и Чаур.
— Баратол. Нямаше ли шанс?
Едрият мъж го погледна и поклати глава.
— Съжалявам, Кътър. Но той спаси живота на Чаур. Макар и мъртъв, той спаси Чаур.
— В смисъл?
— Тялото светеше — каза Баратол: — Яркозелено. Така ги видях. Чаур беше загърнат в зеблото — наложи се да го измъкна. Не можех да издърпам и двамата до повърхността — едва успях…