— Добре си направил — промълви Крокъс.
— Той потъваше, все по-надолу, и светлината отслабваше. Мракът го погълна. Но чуй — ти го доведе съвсем близо — разбираш ли? Не до края, но съвсем близо. Каквото и да стана, каквото и да спаси всички ни, дойде от него.
— Крокъс — каза Маппо, — вече си Кътър, нали? Кътър, кой е този, за когото говорите? Някой друг ли се е удавил?
— Не, Маппо. Искам да кажа — не в действителност. В смисъл… един приятел умря, добре, исках да отнеса тялото му до острова, той искаше да стигне там, разбираш ли. Да върне нещо.
„Нещо.“
— Вярвам, че приятелят ти тук е прав тогава — каза треллът. — Довел си го съвсем близо. За да стане друго. За да направи това, което и смъртта не е могла да му попречи да направи.
— Казваше се Хеборик. Призрачните ръце.
— Ще запомня това име — каза Маппо. — С благодарност.
— Ти… изглеждаш различно — намръщи се Кътър. — Тези татуировки. — И зададе въпроса, който Маппо се боеше, че ще зададе. — Къде? Къде е той?
Вратите, открехнали се в душата на трелла, изведнъж се затръшнаха. Той извърна глава.
— Изгубих го.
— Изгубил си го?
— Замина. — „Провалих го, да. Всички ни провалих.“ Не можеше да погледне младия дару. Не можеше да го понесе. „Моят срам…“
— О, Маппо, съжалявам.
„Ти… какво?“
Една ръка се отпусна на рамото му и това вече му дойде твърде много. Усети сълзите, скръбта му бликна от очите му и потече. „Моята вина… Вината.“
Спайт го погледа още миг. „Маппо. Треллът. Който вървеше с Икариум. Сега се обвинява. Разбирам. Жалко. Но такова беше намерението в края на краищата. И има шанс — единствения шанс, на който страшно се надявам. Напълно е възможно Икариум да срещне сестра ми, преди това да е свършило. О, колко сладко би било това, колко вкусно, ще се наслаждавам на вкуса му дълго, дълго. Достатъчно близо ли си, за да усетиш мислите ми, Енви? Моя… копнеж? Дано.“ Но не, не му беше времето за тези мисли сега, колкото и изкусителни да бяха.
Цялата изтръпнала от болка от раните си, тя се обърна и се загледа в свирепите кипнали облаци над остров Отатарал. Разцъфваха в ярки цветове, а пламъците, разтерзали земята, извиваха огнените си езици нагоре по гигантските нефритови ръце, изригваха на спирали от върховете на пръстите. Над врящия купол нощта заличаваше ореола от пепел и прах, сред който от време на време все още свистяха камъни.
Спайт се обърна към континента. „Които и да сте… благодаря ви.“
Паран ахна, отвори очи и разбра, че пропада стремглаво — песъчливата земя връхлиташе бързо, — после изпъшка от сблъсъка. Усети ръцете си като разнищени въжета, щом бавно ги повлече нагоре, колкото да може да се обърне на една страна, после се извъртя по гръб.
Кръг от лица над него — всички го гледаха.
— Върховен юмрук? — попита Рит Бюд. — Да не би току-що да спасихте света?
— И нас с него? — добави Ното Бойл и веднага се намръщи. — Това го оставете, сър. В края на краищата с отговора на въпроса на Юмрука то от само себе си се подраз…
— Млъкни — прекъсна го Паран. — Ако съм спасил света — а изобщо нямам подобни претенции, — вече съжалявам. Някой да има вода? Оттам, откъдето се връщам, ми остана доста неприятен вкус в устата.
Появиха се няколко меха.
Но Паран вдигна ръка.
— Онова на изток — много зле ли изглежда?
— Трябваше да е много по-лошо, сър — отвърна Юмрук Рит Бюд. — Голяма врява се вдигна, но нищо не излезе навън, ако ме разбирате.
— Добре.
„О, Качулати. Наистина ли го мислеше?“
„Богове, аз и моите обещания…“
Небето на изток беше зловеща, безмълвна огнена буря. Застанал до адюнктата — Нил и Недер бяха на няколко крачки встрани, — Юмрук Кенеб потръпваше под тежкото си наметало въпреки странния сух зной на вятъра. Не можеше да осмисли онова, което се беше случило отвъд хоризонта на изток, нито преди, нито сега. Падането на огнените зелени слънца, забушувалия ад. И в един момент — осъзнаването, обзело всекиго — от това, което идеше, като че ли нямаше изход, нямаше спасение, надежда за избавление.
Тази мисъл, кой знае защо, го беше успокоила. Когато борбата е безсмислена, напрежението просто отпада. Сега му хрумна, че си струва човек да се придържа към подобни чувства. В края на краищата самата смърт беше неизбежна, нали? Неотвратима. Какъв смисъл да дращиш и да пълзиш в обреченото си усилие да я избегнеш?
Утехата от това беше мимолетна, уви. Смъртта се грижеше за себе си — тя беше в живота, в живеенето, във важните неща. Действия, желания, мотиви, страхове, даровете на радостта и горчивият вкус на поражението — „Пир, на който трябва да присъстваме всички.“
„Поне докато го напуснем.“