— Е, можем да го попитаме.
— Ще го попитам.
Сцилара нарина пясък върху няколкото останали тлеещи въглена, седна, опря гръб на торбата си, натъпка още ръждивец в лулата си и задърпа. Сивожаб клечеше пред Фелисин и издаваше странни жаловити звуци.
Толкова малко неща беше виждала от толкова дълго време. Замаяна до затъпяване от дъранг, с детински мисли, внушени й от стария й господар Бидитал. А ето, че вече беше на свобода, ококорила очи за всички тези сложни неща по света. Демонът бе обсебен от страст към Фелисин, като че ли. Или да се сноши с нея, или да я излапа — трудно беше да се разбере. Фелисин се държеше със Сивожаб като с куче, което е по-добре да погалиш, вместо да сриташ. И това може би създаваше у демона грешна представа.
Създанието говореше на другите в умовете им, но все още не го беше правило със Сцилара. От вежливост към нея онези, които демонът заговаряше, отвръщаха гласно, макар да не им се налагаше, разбира се — и навярно в повечето случаи не го и правеха. Нямаше как Сцилара да го разбере. Зачуди се защо е отделена от тях — какво всъщност виждаше демонът в нея, което така да повлияе на явната му словоохотливост?
„Е, отровите се задържат. Може би не са… вкусни.“ В предишния си живот навярно щеше да изпита негодувание или подозрение, стига изобщо да можеше да изпита нещо. Но сега като че ли не я интересуваше много. Нещо се беше заформило в нея и това нещо беше сдържано и, колко странно — самоуверено.
Навярно бе от това, че е бременна. Едва започваше да й личи, а щеше да става само по-лошо. И този път нямаше да има алхимии, които да изстържат семето от утробата й. Макар да бяха възможни и други средства, разбира се. Още не беше решила дали да запази детето, чийто баща вероятно беше Корболо Дом, но можеше и да е някой от офицерите му, или някой друг. Не че това имаше значение, след като който и да беше той, най-вероятно вече бе мъртъв — мисъл, която я радваше.
Непрекъснато й се гадеше, макар че ръждивецът помагаше много. Имаше я и болката в гърдите, а от това, че бяха натежали, я болеше гърбът, много неприятно. Апетитът й се беше усилил и тя наедряваше, особено по бедрата. Другите просто бяха решили, че тези промени идват от възвръщащото й се здраве — не беше кашляла вече от седмица, а всичкото това ходене бе заздравило краката й — и тя предпочиташе да не оборва предположенията им.
Дете. Какво щеше да прави с него? Какво щеше то да очаква от нея? Какво изобщо правеха майките? „Продават си бебетата, най-вече. На храмове, на роботърговци, на търговците на харема, ако е момиче. Или го запазват и го учат да проси. Да краде. Да продава тялото си.“ Всичко това — от беглите наблюдения и историите, разправяни от бездомниците в лагера на Ша’ик. Което означаваше, че детето е един вид вложение. Логично. Отплата за деветте месеца болки и страдания.
Предполагаше, че би могла да направи нещо такова. Да го продаде. Стига да го оставеше да живее толкова дълго.
Беше си сериозен избор, но имаше предостатъчно време да го обмисли. Да вземе решение.
Сивожаб се беше извърнал и гледаше някъде зад нея. Сцилара се обърна и видя четирима мъже, спрели на края на поляната. Четвъртият водеше коне. Ездачите, които ги бяха подминали предния ден. Единият държеше зареден арбалет и се целеше в демона.
— Гледай това проклето нещо да го държиш настрана от нас — изръмжа той на Фелисин.
Мъжът от дясната му страна се засмя.
— Четириока жаба. Да, жено, дръж го за каишката… засега. Не искаме да се пролее кръв. Е, поне не много — добави.
— Къде са двамата мъже, които бяха с вас? — попита мъжът с арбалета.
Сцилара остави лулата си на земята.
— Няма ги. — Стана и заоправя ризата си. Просто свършете това, за което сте дошли, и се махайте.
— А, сговорчива си. Ти, с кучето, и ти ли ще си толкова мила като приятелката си?
Фелисин не отвърна нищо. Беше пребледняла.
— Нея я оставете — каза Сцилара. — Аз ще стигна за всички ви.
— Ама може пък да не стигнеш, нас ако питаш — отвърна й с усмивка мъжът.
Дори не беше грозна усмивката, реши тя. Можеше да го направи.
— В такъв случай мисля да ви изненадам.
Мъжът връчи арбалета на един от приятелите си и разкопча колана на телабата.
— Ще видим. Гутрим, ако това — куче ли е, какво ли е — скочи, убий го.
— Доста по-голямо е от повечето кучета, които съм виждал — отвърна Гутрим.
— Стрелата е отровна, забрави ли? Черна оса.
— Май ще е по-добре да го убия веднага.
Другият се поколеба, после кимна.
— Давай.
Стрелата литна.
Дясната ръка на Сивожаб я хвана, сякаш я изтръгна от въздуха, после демонът я огледа с любопитство и изплези език да близне отровата.