— Би било утешително да се мисли така — каза Кенеб. — Сещам се за доста богове, на които бих искал да натрия носа.
— Възможно е някой да ви е изпреварил — отвърна адюнктата.
Кенеб се намръщи.
— Знаете ли кой е, адюнкта?
Тя го погледна и не отвърна нищо.
„Така свърши мимолетната й словоохотливост. Добре. И какво ми казва това? Че е образована, но това вече го знам. Нещо друго?“
„Не.“
Калам пак слезе при Бързия Бен във вмирисания трюм.
— Официално е.
— Кое?
— Още сме живи.
— О, това е добре, Кал. Седях тук върху въглени и чаках тази новина.
— Предпочитам този образ пред реалността, Бързак.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, идеята, че се криеше, че препаската ти е подгизнала и под теб се е разляла локва…
— Нищо не знаеш. Аз знам. Знам повече, отколкото изобщо бих искал…
— Невъзможно. Напиваш се с тайни, както Хелиан се напива с ром. Колкото повече опознаваш пияницата, толкова по-неприятен ти става.
— О, нима? Добре, зная неща, които и ти би искал да знаеш, и тъкмо се канех да ги кажа, но май ще премисля…
— Хайде изплюй го, магьосник, преди да съм се върнал да кажа на адюнктата къде може да те намери.
— Недей. Трябва да помисля, проклет да си.
— Тогава говори. Можеш да мислиш, докато говориш, след като при теб тези две дейности са отделни и предимно без връзка.
— От какво си станал толкова гаден?
— От теб.
— Лъжец.
— Добре, от мен.
— Така е по-добре. Все едно, знам кой ни спаси.
— Нима?
— Е, донякъде — той поне бутна големия камък по нанадолнището.
— Кой?
— Гъноуз Паран.
Калам се навъси.
— Хм, не съм чак толкова изненадан.
— Значи си идиот. Направи го след разговор с Гуглата.
— Как го разбра?
— Там бях, слушах. При Портата на Гуглата.
— За какво си се мотал там?
— Всички щяхме да умрем, нали?
— А, искал си да си пръв?
— Много смешно, Калам. Не, канех се да се спазаря нещо, но това вече не е важно. Свърши се. Паран бе този, който се спазари. Гуглата каза нещо. Иска нещо — кълна се в проклетия му дъх, и то ме слиса, да ти кажа…
— Казвай де.
— Не. Трябва да помисля.
Калам затвори очи и се подпря на един чувал. Миришеше на овес.
— Гъноуз Паран… Мислиш ли, че тя знае?
— Кой, Тавори?
— Кой друг?
— Нямам представа. Не бих се изненадал. Нищо около нея не би ме изненадало всъщност. Може би дори ни слуша в момента…
— Нямаше ли да го усетиш?
— Калам, нещо броди из тази флота сега и не е приятно, каквото и да е. Все се забърсвам покрай него — и тъкмо да го спипам за гърленцето, то изшумоли и отново изчезне.
— Значи все пак се криеш тука?
— Не, разбира се. В смисъл, вече не. Сега стоя тук, за да му поставя капан.
— Капан. Точно така. Много хитро, Върховен маг.
— Хитро е, я. За следващия път, когато се промуши насам.
— Наистина ли очакваш да ти повярвам?
— Вярвай каквото щеш, Калам. Какво ми пука, нищо, че си най-старият ми приятел, който вече не ми вярва…
— В името на Гуглата, Бързак, аз никога не съм ти вярвал!
— Това вече е вредно. Разумно, но вредно.
— Кажи ми нещо, Бързак. Как точно успя да се скриеш при Портата на Гуглата, след като Паран и самият бог са били там?
Магът изсумтя презрително.
— Бяха се разсеяли, естествено. Понякога най-доброто място за криене е като се покажеш явно.
— И двамата спасиха света?
— Бутнаха камъка, Кал. Останалото беше от някой друг. Не знам кой или какво беше. Но едно ще ти кажа. Тези падащи слънца… бяха пълни с гласове.
— Гласове?
— Огромни каменни късове. Нефрит, спускаха се от звездите. И в тези откършени планини или каквото бяха там, имаше души. Милиони души, Калам. Чух ги!
„Богове, нищо чудно, че се криеш тук, Бързак.“
— Това е… зловещо. Направо изтръпвам.
— Знам. Аз изпитвам същото.
— Та как все пак се скри от Гуглата?
— Като част от Портата естествено. Поредният труп, поредното зяпнало лице.
— Наистина хитро.
— Нали?
— И как е там, между кокалите, труповете и всичко останало?
— Донякъде… утешително.
„Мога да го разбера. — Калам отново се навъси. — Чакай малко… чудя се… да не би да ни има нещо на нас двамата?“
— Бързак, ние с тебе…
— Да?
— Мисля, че сме се побъркали.
— Ти не си.
— В смисъл?
— Много си тъп. Не може да си побъркан, след като току-що разбра, че сме побъркани. Разбра ли?
— Не.
— Значи си тъп.
— Е… това поне е облекчение — въздъхна убиецът.
— За теб — да. Шшшт! — Ръката на мага се вкопчи в Калам. — То се върна! — изсъска. — Близо е!