— На ръка разстояние? — прошепна Калам.
— Богове, надявам се, че не!
Сам беше в тази каюта, а в околните ниши и тесни каюти — кордон от Червени мечове, които ревностно пазеха осакатения си командир, макар въпреки теснотията на кораба никой да не искаше да сподели покоите му. Сред тези войници бяха Изгорените сълзи на Хундрил, болни до един, изпълнили въздуха по долните палуби с горчивата воня на жлъчка.
И си оставаше сам, загърнат в своя душен зловонен въздух, без светлина на фенер, която да разсее черния мрак, и така беше добре. Защото всичко отвън подобаваше на онова, което бе вътре, и Юмрук Тене Баралта си го повтаряше — отново и отново. Така беше добре.
Ю’Гатан. Адюнктата ги беше пратила на щурм, в касапницата. Не ги искаше, проклетите ветерани с непрекъснатото им ръмжене на заповедите й. Искаше да се отърве от Червените мечове и морските пехотинци — от войници като Кътъл и Фидлър. Може би го беше нагласила в заговор със самия Леоман. Онзи пожар… предизвикването му беше някак прекалено съвършено, прекалено добре разчетено. Имало беше сигнали — онези глупаци с фенерите на покривите покрай бойниците.
А и самият сезон — град, пълен със зехтин, реколта от цяла година — не беше подгонила армията след Леоман, изобщо не бе проявила припряност, докато всеки истински верен командир щеше… щеше да подгони кучия син и да го спипа много преди Ю’Гатан.
Не, в целия този разчет имаше нещо… подло.
И ето го него сега, осакатен, заклещен сред проклети предатели. Но събитията непрестанно опровергаваха адюнктата и убийствените й замисли. Оцеляването на морските пехотинци, с Лостара сред тях. После — неочакваното противопоставяне на Бързия Бен на едурските магове. О, да, войниците му донасяха всички новини. Те разбираха — макар да не разкриваха нищо от подозренията си, — виждаше го много добре в очите им, разбираха. Че нещата ще се раздвижат. Скоро.
И лично Юмрук Тене Баралта щеше да ги поведе. Тене Баралта, Изтерзания, Предадения. О, да, имена щеше да има за него. Култове щеше да има в негова прослава, също както имаше вече култове в чест на други велики герои на Малазанската империя. Като Колтейн. Бълт. Бария Сетрал и неговия брат, Мескер, от Червените мечове.
В такава компания Тене Баралта щеше да е съвсем на мястото си. Такава компания, повтаряше си той, щеше да е компания, достойна за него.
Едно останало око, годно да гледа… почти… Денем пред взора му изплуваше смътна мъгла и имаше болка, толкова много болка, че не можеше главата си дори да завърти — о, да, лечителите се бяха потрудили над него — със заповеди, знаеше вече той, да го оставят с цяло гъмжило безчувствени белези и фантомни терзания. А щом излезеше от каютата, щяха да се смеят на въображаемия успех на шегата си.
Добре. Щеше да върне даровете им тъпкано на тези лечители.
В душния топъл мрак се взря нагоре, както лежеше на койката. Скърцаха и стържеха невидими неща. Плъх пробяга из тясната каюта. Неговият страж, телохранителят му, затворената му в клетка душа.
Надуши странна миризма — сладникава, лепкава, вцепеняваща сетивата, и усети как болките му заглъхнаха, изопнатите до писък нерви се отпуснаха.
— Кой е тук? — успя да изхрипти.
Отвърна му дрезгав шепот.
— Един приятел, Тене Баралта. Такъв, чиято външност подобава на твоята. Поразен от предателство, като теб. С теб сме изтерзани и обезобразени, за да ни се напомня непрекъснато, че на онзи, който не носи белези, не може да се вярва. Изобщо. Истина е, приятелю, че само смъртен, който е бил прекършен, може да се появи от другата страна отново цял. Пълен и ослепително ярък за всички негови жертви, строени пред него, нали? Нажежените бели пламъци на неговата правота. О, обещавам ти, сладък ще е вкусът на този миг.
— Привидение — изпъшка Тене Баралта. — Кой те е пратил тук? Адюнктата, нали? Демоничен убиец, да сложиш край на това…
— Не, разбира се. — Още докато изричаше това обвинение, Тене Баралта, знаеше, че е лъжливо. — Тя би могла да те убие по всяко време…
— Моите войници ме пазят…
— Тя няма да те убие — отвърна гласът. — Не й трябва. Тя вече те е отписала — безполезна, окаяна жертва на Ю’Гатан. Тя не съзнава, Тене Баралта, че умът ти е жив, остър като всякога, наточен е и е жаден да пролива мръсна кръв. Тя е самодоволна.
— Кой си ти?
— Казвам се Гетол. Аз съм Вестителят на Дома на Вериги. И съм тук за теб. Само за теб, защото усетихме — о, да, усетихме, — че си предопределен за величие.
„Ах, какво чувство тук, в тези думи… не, задръж. Бъди силен… Покажи силата си на този Гетол.“
— Величие. Да, това винаги съм го съзнавал, Вестителю.