— И е дошло времето, Тене Баралта.
— Нима?
— Усещаш ли нашия дар в себе си? Смали болката ти, нали?
— Да.
— Добре. Този дар е за теб, а ще има и още.
— Още?
— Единственото ти око, Тене Баралта, заслужава повече от замъглена, неясна гледка, не мислиш ли? Трябва ти остро зрение, подобаващо на острия ти ум. Това изглежда разумно. Всъщност — справедливо.
— Да.
— Това ще е твоята награда, Тене Баралта.
— Ако направя какво?
— По-късно. Такива подробности не са за тази нощ. Докато не поговорим отново, следвай съвестта си, Тене Баралта. Направи си планове за предстоящото. Връщаш се в Малазанската империя, нали? Това е добре. Знай, императрицата те чака. Теб, Тене Баралта, повече от всеки друг в тази армия. Бъди готов.
— О, ще бъда, Гетол.
— Сега трябва да те оставя, за да не се разкрие това посещение — много сили се крият в тази армия. Бъди предпазлив. Не се доверявай никому.
— Вярвам на моите Червени мечове.
— Ако трябва — да, те ще ти трябват. Довиждане, Тене Баралта.
Отново се възцари тишина. И мракът, непроменен и неизменен, отвътре и отвън. „Предопределен, да. За величие. Ще разберат това. Когато поговоря с императрицата. Ще го разберат всички.“
Легнала в хамака си, с този отгоре едва на педя разстояние, с проскубаните върви и черните туфи от постелката над очите й, Лостара Юил дишаше бавно, чуваше пулса на сърцето си и шепота на кръвта в ушите си.
Войникът в хамака под нея изсумтя:
— Вече си говори сам. Лошо.
Гласът откъм каютата на Тене Баралта беше мърморил петдесетина мига през тънката стена, но като че ли вече бе замрял.
„Говори си сам? Едва ли. Това беше някакъв проклет разговор!“ При тази мисъл затвори очи, съжалила, че не беше спала, за да не е свидетел на все по-зловещия кошмар, в който се превръщаше светът на командира й: лепкавата светлина в окото му, когато я погледнеше, мускулите на тялото, стапящи се в мазнина, обезобразеното лице, започнало да се отпуска, да омеква там, където нямаше белези от изгорялото, за да го стегнат. Бледата кожа, рехавата коса, плувнала в пот.
„Изгорялото е вкоравило душата му. Останала е вече само злоба, петна и нечистотии.“
„А аз пак съм негов капитан, под неговото командване. Какво иска той от мен? Какво очаква?“
„О, Котильон, ти го знаеше, нали? Знаеше, че това ще се случи. Но остави избора на мен. И свободата вече е като проклятие.“
„Ти никога не играеш честно, Котильон.“
Западният бряг на Каталско море беше прорязан от фиорди — високи черни скали и нападали канари. Планините, издигащи се почти непосредствено след бреговата линия, бяха гъсто обрасли с борове, зелените им иглички бяха толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. Над тях кръжаха огромни червеноопашати гарвани, гракът им наподобяваше странен дрезгав смях, докато политаха към зловещата флота, излязла да срещне малазанците — прелитаха ниско и отново се издигаха с тежки плавни удари на крилете.
Флагманският кораб на адюнктата бе до кораба на Нок, адмиралът току-що се беше прехвърлил, за да изчака с Тавори идването на перишите.
Кенеб се взираше с нямо възхищение в приближаващите се бойни кораби. Всеки всъщност представляваше два дромона, свързани с дъгообразни дървени мостове — катамарани с циклопски размери. Внезапното затихване на вятъра ги бе принудило да натопят греблата в укротените води, а това включваше и два реда гребла по вътрешните страни на дромоните.
Юмрукът беше преброил тридесет и един от тези гигантски съдове, строени в широк затъпен клин. Успя да види балистите, заредени от двете страни на носовете с вълчи глави, а по външните перила, по дължината на корабите, бяха закрепени застъпващи се правоъгълни щитове, бронзовите им предници бяха излъскани и блестяха на приглушената слънчева светлина.
Щом челният кораб се доближи, греблата се вдигнаха и се прибраха.
Един от офицерите на Нок заговори:
— Вижте под повърхността между корпусите, адмирале. На дъгите отгоре съответстват други под водата… и на тях има тарани.
— Наистина ще е неразумно да влизаме в битка с тези периши — каза Нок.
— И все пак някой е направил точно това — каза адюнктата. — Единият на фланга на флагманския е пострадал от магически огън. Адмирале, според вас колко може да е войнишкият състав на всеки от тези катамарани?
— Докъм двеста морска пехота на всеки дромон. Четиристотин на катамаран. Възможно е някои да са на греблата. Освен ако няма роби, разбира се.
На флага, вдигнат на главната мачта на челния кораб, се виждаше вълча глава на черно поле със сив кант.
Между двата корпуса на флагманския кораб спуснаха дълъг съд, наподобяващ бойно кану, после в него слязоха войници в броня и вдигнаха веслата. След тях слязоха още трима души. Всички освен един носеха железни шлемове с плетени задтилници и метални набузници. Отгоре — сиви наметала. Единственото изключение беше висок мършав и плешив мъж с дълъг тъмносив халат. Кожата на лицата им беше бяла, но всякаква друга характеристика оставаше невидима под бронята.