— Страшно много желязо тежи на това кану — измърмори същият офицер. — Ако се обърне, двайсет буци ще ръждясват на дъното…
Съдът се хлъзна над скрития под водата таран, греблата засвяткаха в съвършен унисон. Само след няколко мига се чу тиха отсечена команда, греблата се вдигнаха и кануто се опря в корпуса на флагманския кораб на малазанците.
По заповед на Нок неколцина моряци се втурнаха да помогнат на бойците на Периш да се качат на борда.
Първи се качи висок широкоплещест мъж с черно наметало. Под дебелата вълна имаше дълга плетена ризница, лъщеше от смазка. Дългият меч на лявото му бедро беше със сребърна вълча глава на дръжката. Перишът се огледа и закрачи към адюнктата, докато другите още се прехвърляха през перилото. Мъжът с халата извика нещо на онзи, за когото Кенеб бе предположил, че е командирът им, и той спря, извърна се… и гласът, който излезе изпод забралото на шлема, изуми Кенеб, защото беше женски.
„Проклета великанка — дори жените от тежката пехота в армията ни ще се поколебаят да й излязат насреща.“
Въпросът й бе кратък.
Плешивият й отвърна с една дума, при което жената в броня се поклони и отстъпи встрани.
Мъжът със сивия халат закрачи напред, без да откъсва очи от адюнктата.
— Мезла — проговори той. — Добре дошли.
„Говори малазански. Е, това би трябвало да улесни нещата.“
Адюнктата кимна.
— Добре сте дошли и вие на борда ни, Периш. Аз съм адюнкта Тавори Паран, а това е адмирал Нок…
— А, да, това име ни е известно. — Нисък поклон към Нок, който сякаш се стъписа в първия миг, преди да отвърне подобаващо.
— Говорите добре езика ни — каза Тавори.
— Простете, адюнкта. Аз съм дестраянт Рун’Турвиан. — Посочи грамадната жена до него. — Това е Смъртният меч Кругава. — А после отстъпи встрани и се поклони към друг войник, застанал на две крачки зад Смъртния меч. — Щит-наковалня Танакалаян. — Дестраянтът добави нещо на своя език и Смъртният меч и Щит-наковалня свалиха шлемовете си.
„О, корави войници са това, корави.“ Кругава, със стоманеносива коса, беше синеока, обветреното й лице беше покрито с белези. За разлика от нея, Щит-наковалня изглеждаше доста млад и бе по-широк в раменете, макар и не толкова висок като Смъртния меч. Косата му беше жълта, с цвета на слама, очите — тъмносиви.
— Корабите ви са влизали в битка — каза адмирал Нок на дестраянта.
— Да, сър. Загубихме четири в сражението.
— А Тайст Едур колко загубиха — попита адюнктата.
Дестраянтът се обърна към Смъртния меч с поклон и жената отговори на съвършен малазански:
— Неясно. Може би двайсет, след като бе отблъсната магията им. Макар и бързи, корабите им отстъпваха по сила. Все пак се биха добре, не помолиха за пощада.
— Гонихте ли оцелелите кораби?
— Не — отвърна кратко Кругава.
Заговори дестраянтът:
— Благородни господа, ние ви очаквахме. Очаквахме Мезла.
След това се обърна и застана до Щит-наковалня.
Кругава пристъпи точно срещу адюнктата.
— Адмирал Нок, простете ми — заяви тя, без да откъсва очи от Тавори. А след това извади меча си.
Както всеки друг малазански офицер наоколо, Кенеб се напрегна и посегна към оръжието си.
Но адюнктата не трепна. Самата тя не носеше никакво оръжие.
Дългото синкаво желязо, хлъзнало се от ножницата, беше ецвано от върха до дръжката, два вълка, изпънати в бяг, виждаше се всяко косъмче на козината им, зъбите им бяха излъскани по-ярко от всичко друго, блестяха, очите бяха две черни петна. Майсторството беше превъзходно, но ръбът на меча беше нащърбен и очукан.
Смъртният меч вдигна меча хоризонтално пред гърдите си и в думите, които изрече, имаше сурова официалност:
— Аз съм Кругава, Смъртен меч на Сивите шлемове на Периш, заклети на Вълците на зимата. В тържествено приемане на всичко, което скоро ще се сбъдне, вричам своята армия на служба на вас, адюнкта Тавори Паран. Съставът ни: тридесет и един Трона на Войната. Тринадесет хиляди и седемдесет и девет братя и сестри на Ордена. Пред нас, адюнкта Тавори, е краят на света. В името на Тогг и Фандърей, ще се бием до сетния си дъх.
Никой не проговори.
Смъртният меч се смъкна на коляно и положи меча в нозете на Тавори.
Калам стоеше до Бързия Бен на предния мостик и гледаше церемонията на средната палуба. Магьосникът мърмореше тихо и това най-сетне толкова подразни Калам, че го накара да отмести поглед от сцената долу тъкмо когато адюнктата с тържественост, не отстъпваща на тази на Смъртния меч, вдигна меча и го върна на Кругава.