Беше убедителен, макар че дълбоко в нея се бе утаило малко късче съмнение, няколко мисли, които се препъваха една в друга: „Без крайностите можеше да се чувствам по-добре. Щях да съм каквато бях преди, когато вървях през пустите земи с Кътър и Сцилара, със Сивожаб и Хеборик Призрачните ръце. Без всички тези слуги щях да мога сама да се грижа за себе си и да разбирам ясно, че един умерен живот, живот, закален в умереност, е по-добър от всичко това. Щях да разбирам, че това е един смъртен рай, в който слабостите избуяват като бурен, захранван от гибелни корени, бурен, който задавя целия живот в мен, за да ме докара… дотук.“
„Дотук. До този блуждаещ ум.“ Фелисин Младша се помъчи да се съсредоточи. Двама мъже стояха пред нея. Осъзна, че стоят така от доста време. Кулат бе съобщил за идването им, въпреки че не се налагаше, тя знаеше, че идват; всъщност ги познаваше и двамата. Тези корави, огрубели лица, вадичките пот през пластовете прах, изтърканите кожени ризници, кръглите щитове и ятаганите на бедрата.
По-близкият до нея — висок, със свиреп поглед. „Маток, който командваше пустинните племена в Армията на Апокалипсиса. Маток, приятелят на Леоман.“
А на крачка зад командира стоеше телохранителят на Маток Т’морол, с вид на изправен на задните си крака плешив вълк, с очи на ловец — студени, напрегнати.
Бяха довели своята армия, своите воини.
Това и бяха донесли, и още нещо…
Фелисин Младша погледна опърпаната подвързана с кожа книга в ръцете на Маток. Святата книга на Дрижна. Докато Леоман беше повел малазанците в лудо преследване, в капана на Ю’Гатан, Маток и пустинните му воини се бяха придвижвали тихо, тайно, бяха избягвали сблъсъците. Възнамерявали бяха, бе обяснил Маток, да се съберат при Ю’Гатан, но след това беше ударила чумата, а шаманите във войската му били навестени от видения.
За Ханар Ейра, Града на падналите. За Ша’ик, преродената отново. Леоман и Ю’Гатан, казали бяха на Маток, бил задънен край, във всеки смисъл на фразата. Лъжлива маневра, завършила с унищожение. И командирът беше обърнал армията си и бе поел на дълъг път, за да намери Града на падналите. Да намери нея. Да връчи Святата книга в ръцете й.
Трудно пътуване, достойно за епос, несъмнено.
И сега Маток стоеше пред нея, армията му се настаняваше в града, а Фелисин седеше на възглавничките си от тлъстини, обгърната в дим, и обмисляше как точно да му каже онова, което трябваше да чуе — онова, което всички трябваше да чуят, включително и Кулат.
Добре, щеше да е… пряма.
— Благодаря, Маток, че ми донесохте Книгата на Дрижна. Благодаря ви също, че ми доведохте армията. Уви, и двата подаръка не са ми нужни.
Маток леко повдигна вежди.
— Ша’ик Преродена, с Книгата можете да постъпите както намерите за добре. От воините ми обаче имате огромна нужда. Приближава се малазанска армия…
— Зная. Но вие не сте достатъчно. Освен това не са ми нужни воини. Моята армия не крачи в строй. Моята армия не носи оръжия, не носи броня. Когато завладява, моята армия не убива нито един враг, не поробва никого, не насилва нито едно дете. Това, с което борави моята армия, е спасение, Маток. Обещанието за него. Поканата за него.
— А малазанците? — навъсено попита Т’морол и оголи зъби. — Тази армия носи оръжия и носи броня. Тази армия, Свята, крачи в строй и в момента крачи точно зад нашия задник!
— Кулат — каза Фелисин. — Намерете място за Святата книга. Накарайте майсторите да приготвят нова, с бели страници. Ще има втора свещена книга. Моята Книга на Спасението. На първата й страница, Кулат, запишете какво бе казано тук, в този ден, и удостоете всички присъстващи с честта, която са заслужили. Маток, Т’морол, вие сте предобре дошли тук, в Града на падналите. Както и вашите воини. Но разберете, дните на война, на кланета свършиха. Свалете ятаганите и щитовете, и лъковете си. Разседлайте конете си и ги пуснете на воля по високите пасища в хълмовете при извор Денет’инар. Там ще доживеят живота си в мир. Маток, Т’морол, приемате ли?
Командирът зяпна древния том в ръцете си и Фелисин видя как на лицето му се изписа ярост. Той разпери ръце. Книгата падна на пода, с гърба надолу. Ударът я разкъса. Древните страници се разпиляха. Маток се обърна рязко към Т’морол.
— Събирай воините. Взимаме продоволствие и се махаме.
Т’морол се изхрачи на пода пред трона, обърна се и излезе.
Маток се поколеба, после каза:
— Ша’ик Преродена, вие безспорно ще приемете моите шамани без унижението, на което бяхме свидетели тук. Оставям ги с вас. На вас. Колкото до вашия свят, вашия подут, отвратителен свят и неговото отровно спасение, и това оставям на вас. Заради всичко това Леоман умря. Заради всичко това, Ю’Гатан изгоря. — Изгледа я, обърна се и също излезе от тронната зала.