Маток само кимна, без да откъсва погледа си от Паран.
„Четири хиляди от тази превъзходна лека конница току-що поискаха доброволно да се влеят, ветерани до един.“
— Хърлочъл. Прикрепете се като офицер за свръзка към командир Маток. Командире, вие вече сте Юмрук, а Хърлочъл ще ви поиска списък на вашите офицери и потенциални офицери. Малазанската армия наема конна войска в части от петдесетима, сто и триста. Преустройте командната си структура съответно.
— Слушам, Върховен юмрук.
— Юмрук Рит Бюд, погрижете се Воинството да се обърне. И, Ното Бойл, намерете ми Ормулогун.
— Пак ли? — попита лечителят.
— Веднага!
„Да, пак. Мисля, че ми трябва нова карта. Мисля, че ще я нарека Спасение. В момента тя е в сферата на влияние на Дом на Вериги. Но нещо ми подсказва, че след време ще се измъкне. Такава поквара няма да се задържи. Тази карта е Необвързана. Във всеки смисъл на думата. Необвързана и вероятно е предопределена да бъде най-опасната сила на света.“
„Проклятие, защо не мога да съм по-безскрупулен. Тази Ша’ик Преродената и нейните извратени последователи — би трябвало да ида да ги избия всички — а точно това искаше Маток от мен.“
Да направи онова, което самият той не можеше. — „Еднакви сме в това… в своята слабост.“
„Нищо чудно, че вече харесвам този мъж.“
Хърлочъл — яздеше до Маток нагоре по склона към пустинните воини на билото — погледна косо новия си Юмрук и попита:
— Сър, когато говорихте за Ша’ик Преродената, казахте нещо… че едва сте я познали…
— Да. Беше една от осиновените дъщери на Ша’ик, в Рараку. Разбира се, както двамата с Леоман знаехме много добре, дори и онази не беше… не беше каквото изглежда. О, избрана от Богинята на Вихъра, всичко това добре, но не беше дете на пустинята.
— Не беше ли?
— Не. Беше малазанка.
— Какво?!
Спътникът на командира изсумтя и се изплю.
— Мезла, да. А адюнктата така и не разбра или така поне чухме. Тя посече жена, покрита с шлем и броня. И си тръгна. После трупът изчезна. Мезла убива мезла — о, колко ли са се смели боговете…
— Или са плакали — отвърна тихо Хърлочъл.
Помисли да разпита още за тази Ша’ик Преродена, но низ от трагични образи, варианти на онзи съдбовен дуел в Рараку, преди от пустинята да се надигне море, пробяга в ума му. Затова продължи мълчаливо до двамата воини и скоро бе напълно погълнат от задълженията с реорганизирането на конниците на Маток.
Толкова улисан в работа, че не донесе за разговора си на Върховния юмрук.
На три левги от Града на падналите Паран обърна войската и поведе по пътя към далечния Ейрън. Пътят, който щеше да ги изведе от Седемте града.
За да не се върнат никога тук.
Саур Батара и Колб Харат бяха влезли в едно планинско село, на четири левги навътре в сушата от пристанищния град. Начело на двадесет воини Едур и четиридесет морски пехотинци ледерии бяха събрали поробените си изродени полубратя, освободиха ритуално нищо неразбиращите диваци от символичните им вериги, а после наистина ги оковаха, за да ги върнат в града при едурските кораби. След това натикаха човеците сепики в една кошара, където бе накладен голям огън. Една по една майките бяха принудени да хвърлят бебетата и децата си в бушуващите пламъци. След което бяха изнасилени и накрая обезглавени. Съпрузи, братя и бащи бяха принудени да гледат всичко това. Когато накрая живи останаха само те, бяха систематично разчленени и оставени, без ръце и крака, да умират сред блеещите, оплискани с кръв овце.
В онзи ден в сърцето на Алрада Ан се беше родил писък — и оттогава не беше секнал, отчаян и ужасяващ. Сянката на Рулад покриваше Тайст Едур, колкото и далече да бяха от трона и от безумното същество, седящо на него. И в тази сянка кипеше кошмар, от който не можеше да има пробуждане.
Този писък бе отекнал в спомените му за онзи ден, крясъците, изтръгнати от гърлата на горящите деца, гърчещите им се, обгърнати от пламъци тела, огньовете, отразени в безстрастните лица на воините Едур. Дори ледериите се бяха извърнали, надвити от ужаса. Да можеше и Алрада Ан да направи същото — но не можеше. Стоеше там, един от многото, без да покаже нищо от онова, което бушуваше в него. Бушуваше и рушеше всичко. „В мен — каза си в онази нощ в Сепик, където звуците от избиването продължаваха да кънтят извън стаята, която си беше намерил, — в мен не остана нищо.“ В онази нощ за първи път бе помислил да сложи край на живота си.