Решение, породено от слабост. Другите щяха да го видят само по този начин — не можеха да си позволят друго — не протест, а предаване, и щяха да се изредят, за да плюят на трупа му. А воини като Саур Батрада и Колб Харат щяха да извадят ножовете си, да се наведат и с наслада в очите щяха да разчленят безчувственото му тяло. Защото тези двамата бяха навикнали да обичат кръвта и болката и в това отношение не бяха сами.
Кралят на Сепик трябваше да умре последен. Принудили го бяха да гледа избиването на скъпите му поданици. Бяха казвали, че е добър владетел — о, как мразеха едурите това твърдение, все едно, че беше обида, тежка и зла обида. Нещастникът се беше смъкнал между двамата воини, които се мъчеха да го задържат прав, сграбчили го за сивата коса, за да вдигнат главата му, да гледа. О, как беше крещял и вил. Докато Томад Сенгар не се отегчи от тези ревове и не заповяда да хвърлят краля от кулата. А докато падаше, воят му се превърна във вик, изпълнен с облекчение. „Гледаше на онези улични камъни, втурнали се да го посрещнат, като на спасение. И това беше нашият дар. Единственият ни дар.“
Алрада Ан извади двата си къси криви меча и огледа смъртоносно острите им ръбове. Дръжките бяха добри, лягаха добре в широките му длани. Долови някакво вълнение сред воините, струпани на палубата, погледна натам и видя Таралак Вийд да си пробива път през тълпата, с Атри-преда Ян Товис до него и след тях — джагът Икариум.
По-висок от повечето едури, воинът със скръбното лице носеше само стария си едноостър меч. Без лък, без ножница за оръжието, без никаква броня. И все пак Алрада Ан усети, че го прониза мраз. „Наистина ли е герой? Какво ще видим този ден, отвъд портата?“
Двеста воини Едур, магьосникът арапаи Сатбаро Ангар — повлякъл гърбавото си тяло по пътека, която щеше да пресече пътя на Икариум — и шестдесет стрелци ледерии. Всички готови, всички жадни да започнат убиването.
Магьосникът вдигна глава и примижа към джага, който спря пред него — не в защита или от вежливост; по-скоро защото изгърбеният старец преграждаше пътя му.
— Виждам в теб… — изхриптя гласът на Сатбаро Ангар — само пустош. Огромна празнота, все едно че дори не си тук. А твоят спътник твърди, че си велик воин? Мисля, че сме измамени.
Икариум не отвърна нищо.
Човекът на име Таралак Вийд пристъпи напред, спря се да плюе на ръцете си и ги прокара през косата си.
— Магьоснико — заговори на сносна търговска реч, — когато боят започне, ще видите раждането на всичко, което е затаено в него. Това ви обещавам. Икариум съществува, за да унищожава, съществува, за да се бие, искам да кажа, и нищо повече…
— Защо тогава думите ти го просълзяват? — попита Томад Сенгар иззад Алрада Ан.
Таралак Вийд се обърна и се поклони ниско.
— Преда, той скърби за онова, което е изгубено в него, за всичко, което вижда вашият маг… липсата, празния съсъд. Все едно.
„Все едно?“ Алрада Ан не вярваше в това. Не можеше. „Глупаци! Вижте го! Това, което виждаш, Сатбаро Ангар, не е нищо повече от загуба. Не схващаш ли смисъла на това? Какво сме довели сред себе си? И този Таралак Вийд, този вмирисан дивак, вижте колко изнервен изглежда, сякаш той самият се ужасява от онова, което предстои — не, не съм сляп за жадния блясък в очите му, но виждам в тях и страх. Този страх крещи с всеки негов жест.“
„Какво ни очаква?“
— Магьоснико, подготви пътя — каза Томад Сенгар.
При тези думи всички приготвиха оръжията си за бой. Саур Батрада и Колб Харат щяха да са в челото, следвани от самия Сатбаро Ангар, а после Таралак и подопечният му, с ядрото едури след тях, и последни ледериите с опънати лъкове.
Щеше да е първият набег на Алрада Ан срещу пазителите на трона. Но беше слушал достатъчно разкази. Безмилостна битка. Най-жестоката битка, преживявана от Едур. Намести в дланите си дръжките на късите мечове и зае позиция в първия ред на ядрото. Поздравиха го тихо — всеки воин Едур се гордееше да се бие редом до Алрада Ан. „Трошача на копия. Безстрашен, сякаш жадува за смърт.“
„О, да, такъв съм, да. Смърт. Моята.“
„И все пак… нима не мечтая все пак да се върна у дома?“
Видя как разядената резка на портала се изду във въздуха, след това се разцепи широко, очертана от сиви пламъци, зад зейналата й паст — само мъгла и мрак.
Магьосникът отстъпи встрани, а Саур и Колб се гмурнаха и изчезнаха в сумрака. Сатбаро Ангар ги последва, после Таралак и Икариум. И дойде ред на Алрада Ан. Той се хвърли напред, в пустото…
… и залитна върху напукана глина, въздухът — наситен с горски миризми. Също като в света, който току-що бяха напуснали, беше късен следобед. Алрада Ан продължи напред и се огледа. Бяха сами. Без никой да им се опълчи.