Чу как Икариум попита:
— Къде сме?
А магьосникът арапаи се обърна и каза:
— В Дрифт Авалий, воине. Където пребивава Тронът на Сянка.
— А кой го пази? — попита Таралак Вийд. — Къде е този ваш свиреп враг?
Сатбаро Ангар вдигна глава, подуши във въздуха и изсумтя изненадано.
— Демоните са избягали. Побягнали са! Защо? Защо са ни оставили трона? След всички тези битки? Не разбирам.
Алрада Ан се озърна към Икариум. „Демоните… бягат.“
— Не го разбирам това — повтори магьосникът.
„Може би аз го разбирам. О, Сестри, кой върви сега с нас?“
След това го стресна някакъв тих, шепнещ звук и той вихрено се обърна, вдигнал оръжията.
Но беше само бухал, прелетял ниско над широката пътека пред тях.
Зърна смътно движение в пръстта и ноктите на хищника изщракаха. След това бухалът плесна отново с криле и се издигна, с малко прекършено телце, стиснато в люспестите му нокти.
— Все едно — говореше магьосникът арапаи. — Да идем да си вземем нашия трон. — И тръгна по пътеката, повлякъл куция си крак.
Слисан, Таралак Вийд се обърна към Икариум.
— Какво усещаш? За това място?
Очите, които го изгледаха, бяха безизразни.
— Демоните на Сянката са напуснали с идването ни. Имало е… някой… мъж, но и него вече го няма. Преди малко. Срещу него трябваше да се изправя.
— Достатъчно опитен ли е, за да отприщи яростта ти, Икариум?
— Достатъчно опитен може би, за да ме убие, Таралак Вийд.
— Невъзможно.
— Няма нищо невъзможно.
Продължиха след неколцината едури, забързани напред със Сатбаро Ангар.
Петнадесет разтега по-натам по пътеката се натъкнаха на първите следи от битка. Подути тела на мъртви апториани и демони азалан. Не бяха паднали лесно, знаеше Таралак Вийд. Чул беше за големите загуби сред Едур и особена сред ледериите. Техните тела обаче бяха извлечени.
Малко по-напред се издигаха стените на обрасъл с бурени двор. Портата беше разбита. С Икариум на стъпка след него, Таралак Вийд последва останалите вътре. Джагът се пресегна и го спря.
— Не повече.
— Какво?
На лицето на Икариум се бе изписало странно изражение.
— Не е нужно.
Алрада Ан, Саур и Колб придружиха магьосника арапаи навътре в сенчестото, пълно със смет пространство на тронната зала. Седалището на Сянка, душата на Куралд Емурлан, тронът, който трябваше да се завладее, преди разкъсаното селение да бъде върнато, каквото е било някога, цялостен лабиринт, кипящ от сила.
„Може би с това Рулад би могъл да…“
Сатбаро Ангар изведнъж извика ужасно и се олюля.
Алрада Ан забрави всякакви мисли. Взря се напред.
Тронът на Сянка, на издигнатия подиум в другия край на залата…
Беше унищожен.
Счупен на парчета. Черното дърво бе натрошено, виждаше се червената му сърцевина. „Демоните не са ни оставили… нищо. Тронът на Куралд Емурлан е изгубен за нас.“
Магьосникът падна на колене и закрещя към зацапания таван. Саур и Колб стояха с извадени оръжия, замръзнали.
Алрада Ан отиде до Сатбаро Ангар, сграбчи чародея за яката и го дръпна да се изправи.
— Престани. Тук може да сме свършили, но още ни чака — знаеш го. Воините вече ще са жадни за кръв. Трябва да се върнеш при портала — друг трон трябва да се спечели и онези, които го бранят, няма да избягат като тези тук. Стегни се, Сатбаро Ангар!
— Да — изпъшка магьосникът. — Да, казваш истината. Клане, да, това е нужното. Хайде, да се махаме — в името на Бащата Кърваво око, да се махаме оттук!
— Връщат се — каза Таралак Вийд, щом Тайст Едур се появиха на входа на храма. — Чародеят изглежда… наскърбен. Какво се е случило?
Икариум не отвърна, но нещо блесна в очите му.
— Джаг — изръмжа Сатбаро Ангар, щом изкуцука до тях, — готви се. Чака ни истинска битка.
Едур се развикаха — безброй проклятия и яростни крясъци. Гневът лумна като пожар, жаден да погълне всичко, което дръзне да му се опълчи. Обърнаха се и забързаха към мигащия портал.
Не се връщаха на корабите си.
Таралак Вийд беше чул, от Туайлайт, че един от пълководците на Едур, Ханради Халаг, пращал воините си срещу друг враг, през портал — който отвеждал, след много дни път, до друга тяхна война. И тъкмо тези врагове щяха сега да се изправят срещу гнева на тези едури. „И на Икариум.“
„Значи всички ще видят, в края на краищата. Това е добре.“
До ушите му стигна звук и Таралак Вийд се обърна изненадано към джага. Тих смях.
— Развеселен ли си? — прошепна дрезгаво.
— От двете Сенки — отвърна загадъчно Икариум, — тъкачът мами поклонника. Но не казвам нищо. Аз, в края на краищата, съм празен.