— Седмината да ме вземат дано! — прошепна невярващо Гутрим.
— Не се намесвай тук! — обърна се Сцилара към демона. — Няма проблем…
— Той не е съгласен — каза Фелисин с изтънял от страх глас.
— Ами убеди го тогава.
„Мога да го направя. Също както беше преди. Все едно, те са само мъже.“
— Не мога, Сцилара.
Гутрим презареждаше арбалета, а първият и другият, който не държеше юздите на конете, вадеха ятаганите.
Сивожаб се хвърли напред ужасяващо бързо и скочи, отворил широко уста. Устата щракна и се стегна около главата на Гутрим. Долната челюст на демона се хлъзна от пантите си и главата на мъжа изчезна. Инерцията и тежестта на Сивожаб го събориха. Чу се ужасяващ пукот и Гутрим се свлече на земята.
Челюстите на Сивожаб се стегнаха със скърцане, чу се пукот, после демонът бавно се отдръпна от обезглавения труп.
Останалите трима бяха зяпнали изумени. Но сега се задействаха. Първият изрева — звук, изпълнен с ужас — и затича напред, вдигнал ятагана.
Сивожаб изплю кървава топка сплъстена коса и кости, и скочи да го пресрещне. Една ръка улови десницата на мъжа с ятагана, изви силно и лакътят изскочи навън през разкъсаната плът; швирна кръв. Друга ръка стисна гърлото му и изви, прекърши хрущяла. Писъкът така и не излезе от устата на мъжа. С опулени очи, с посивяло до черно лице и изплезен като на някакво страховито същество език, той рухна под демона. Трета ръка го отблъсна встрани. С четвъртата Сивожаб се пресегна и се почеса по гърба.
Вторият с ятагана се втурна към четвъртия, който вече яхаше коня си.
Сивожаб скочи отново. Един юмрук се стовари в тила на мъжа с ятагана и костта хлътна навътре. Той се просна, оръжието изхвърча от ръката му. Връхлитащият демон хвана последния с единия крак в стремето.
Конят изцвили и се дръпна уплашено, а Сивожаб смъкна мъжа на земята и захапа лицето му.
Само след миг главата му изчезна в демонската паст като на първия. Нов пукот, ритащи крака и мятащи се ръце. И милостива смърт.
Демонът изплю главата и тя падна така, че Сцилара видя лицето на мъжа — без плът, без очи, само кожата, раздрана и кървава. Вторачи се още за миг, насили се и извърна очи.
Фелисин би свила колене до лицето си и бе покрила очите си с ръце.
— Свърши се — промълви Сцилара. — Фелисин, свърши се.
Фелисин свали ръце. Лицето й бе сгърчено от ужас и отврат.
Сивожаб извличаше труповете извън поляната, зад грамадата канари, движеше се припряно. Сцилара приклекна пред Фелисин.
— По моя начин щеше да е по-леко. Поне нямаше да е толкова кърваво.
Фелисин се вторачи в нея.
— Той им изпи мозъците.
— Това го видях.
— Вкусно било, каза.
— Той е демон, Фелисин. Не куче, не животинче. Демон.
— Да — прошепна тя.
— И вече знаем какво може да прави.
Фелисин кимна онемяла.
— Тъй че не се сближавай много с него — каза кротко Сцилара. Изправи се и видя Кътър и Хеборик — слизаха бавно от билото.
„Триумф и гордост! Имаме си коне!“
Кътър забави крачка.
— Чухме писък…
— Коне — рече Хеборик и се запъти към изплашените животни. — Това му се вика късмет.
„Невинност. Писък? Не, приятелю Кътър. Беше Сивожаб… пусна си душата.“
— Нима? А тези коне просто така дойдоха сами?
„Храбро. Да! Много любопитно!“
Кътър тръгна по равното, заоглежда петната по разровената пръст. Отпечаталите се длани на Сивожаб явно издаваха усилията му да прикрие белята.
— Някаква кръв тука…
„Стъписване, отчаяние… угризение.“
— Угризение. За това, което е станало тук, или защото е разкрито?
„Лукаво. Ами, първото, разбира се, приятелю Кътър.“
Кътър се намръщи кисело и се обърна към Сцилара и Фелисин.
— Мисля, че се радвам, че не бях тук да видя това, което сте видели.
— Да — отвърна Сцилара. — Би трябвало да се радваш.
— Стой настрана от животните, Сивожаб — подвикна Хеборик. — Мен може да не ме харесват много, но тебе наистина не те харесват.
„Убедено. Те просто не ме познават още.“
— Това нещо и на плъх, не бих го дала да го яде — каза Смайлс. Ровеше вяло парчетата месо в калаената чиния в скута си. — Виж, даже мухите го отбягват.
— Те не отбягват храната, а тебе — каза Корик.
Тя му се изсмя презрително.
— На това му викат „респект“. Чужда думичка за тебе, знам. Сетите са само пропаднали уикци. Това всеки го знае. А ти… ти си пропаднал сети. — Хвана чинията си и я отпрати по пясъка към Корик. — Дръж, натикай си го в полукръвните уши и си го запази за по-късно.
— Толкова е сладка след ден тежка езда — подхвърли Корик на Тар с широка белозъба усмивка.
— Продължавай да я дразниш и може и да съжалиш — рече ефрейторът. Той също оглеждаше накриво това, което трябваше да мине за вечеря в чинията му, обикновено ведрото му лице се беше понамръщило. — Конско е, сигурен съм.