Нок стана.
— В такъв случай трябва да напусна, адюнкта.
Кенеб изгледа Бързия Бен от другата страна на масата. Върховният маг изглеждаше наистина нещастен.
Калам — чакаше на средната палуба — го попита:
— От какво толкова ти се разтрепериха мартинките?
— Все едно. Ако си решил да ме дразниш — не съм в настроение.
— Само един въпрос имах. Но трябваше да ти го задам насаме.
— Дупката ни в ашика долу.
— Добра идея.
След малко се бяха свили в тесния неосветен проход между сандъците и балите. Калам започна направо:
— За нея става въпрос. За адюнктата.
— Какво по-точно?
— Изнервен съм.
— Тъй ли? Повярвай ми, по-добре е, отколкото да си шашнат от страх, Калам.
— Адюнктата.
— Това какво е сега? Въпрос?
— Трябва да знам, Бързак. Ти с нея ли си?
— С нея? В кое? В леглото? Не. Т’амбър ще ме убие. Виж, може би ако реши и тя да се включи, ще е съвсем друга работа…
— Какви ги дрънкаш, Бързак?
— Извинявай. Попита дали съм с нея. — Замълча и потърка лицето си. — Нещата ще стават все по-гадни.
— Знам! Точно затова те питам, идиот!
— Успокой се. Няма повод за паника…
— Нима?
Бързия Бен престана да търка лицето си и взе да се чеше, после отпусна ръце и примига към убиеца.
— Виж какво ми става! И всичко това е заради теб…
— Заради мен?
— Добре де, все трябва да е заради някого. Ти си тука, тъй че като нищо може да е заради тебе, Кал.
— Добре, така да е. Още не си ми отговорил.
— А ти? — контрира магьосникът.
— Дали съм с нея? Не знам. Това е проблемът.
— И аз. Не знам. Много е трудна да я харесаш, почти толкова — да я мразиш, защото като погледнеш, няма нищо, което да се върже нито с едното, нито с другото, нали?
— Почна да говориш несвързано, Бързак.
— И какво?
— Това, че не знаеш, и аз не знам. Аз и за теб не знам — каза Калам. — Но мразя да не знам. Мразя дори ти да не знаеш.
— Това е защото тогава Ласийн те уговори да минеш на нейната страна. Ти отиде да я убиеш, нали? А тя те обърна. Но сега си тук, с адюнктата, и се връщаме при нея. И ти не знаеш дали нещо се е променило, или всичко се е променило. Друго си беше да стоиш с Уискиджак. Дори с Дужек. Тях ги знаехме. Но адюнктата… хм… с нея нещата не са толкова прости.
— Благодаря ти, Бързак, че повтори всичко, което казах току-що.
— Моля, моля. Е, свършихме ли с това?
— Извинявай, налага ти се да си смениш препаската, нали?
— Представа нямаш какво ни предстои да направим, Кал. Съветът ми е: утре рано-рано слизаш тук долу, затваряш си очите и чакаш. Чакаш и чакаш. Не мърдаш. Или поне се стараеш да не мърдаш. Може да те поразмята малко или може би тези бали ще се срутят върху теб. Всъщност може да те смачкат като буболечка, тъй че по-добре стой горе. Със затворени очи обаче. Затворени, докато не кажа друго.
— Не ти вярвам.
Върховният маг се навъси.
— Е, добре. Да речем, че се опитвам да те уплаша. Но ще е доста грубо. Това поне е вярно. А на „Силанда“ Фидлър ще си изповръща червата.
Калам изведнъж се усмихна.
— Това ме ободрява.
— И мен.
Като приливна вълна, връхлитаща в устието на кипнала река, водни стени се извисиха на бели яростни взривове от всички страни, щом „Силанда“ се понесе през въртопа на гигантския портал. Небето отвъд него беше преобразено — стомана, сребро и сиво, въздушните конвулсии сякаш с грохот се сринаха отгоре, готови всеки миг да премажат двадесетте вече преминали кораба. Мащабът за очите на Ботъл се беше объркал тотално. Само допреди няколко мига корабът им беше само на хвърлей стрела от „Бясната вълчица“, а сега флагманският кораб на адюнктата вече беше на една трета левга, смален от надвисналите облаци и издутите вълни.
Свит до Ботъл, вкопчен в перилото, Фидлър изплю последните остатъци от закуската си. Нямаше сили да изругае, беше толкова скапан, че дори не можеше да погледне…
Което може би е добре, реши Ботъл, докато слушаше повръщането на бойците наоколо и подвикванията — на ръба на паниката — на пъплещите по палубата моряци на транспортния кораб, който се подмяташе тежко зад тях.
Геслер започна да надува оная проклета свирка, щом корабът се издигна над поредната чудовищна вълна — и Ботъл едва не изкрещя, като видя кърмата на „Бясната вълчица“ да се издига точно пред тях. Извърна се, погледна и видя магическия портал далече назад, зейналата му паст бе пълна с кораби — измъкваха се, гмуркаха се и изведнъж се озоваваха току зад „Силанда“.
„В името на Бездната! Проклети да сме, почти летим тука!“