Отпуснат на зацапания надраскан тезгях на десетина крачки от тях, мъжът, когото Банашар наричаше Чужденеца, допиваше шише „Малазанско тъмно“, питие, към което вече бе придобил вкус въпреки високата цена. Беше чул, че бившият жрец и старши сержантът спорят за нещо на масата зад него, нещо, което правеха често напоследък. В други нощи, помисли си Чужденеца, щеше да седне при тях, да се отпусне и да се порадва на забавното им — макар и понякога тъжно — представление.
Но не и тази нощ.
Не и с тях, седнал там отзад.
Сега трябваше да помисли, и то да помисли здраво. Трябваше да вземе решение, а усещаше с боязлив трепет, че от това решение зависи съдбата му.
— Кууп, още едно „Тъмно“, става ли?
Търговската гемия „Удавеният плъх“ като че ли напираше да се изтръгне от каменния кей южно от речното устие. Изжуленият корпус, прясната боя, странното триъгълно платно и централното кърмово весло привличаха любопитството на не един от моряците, които се мотаеха тук през последните няколко дни. Достатъчно изнервящо, мислеше капитанът, но Опонн все още му се усмихваше с милата близначна усмивка и скоро щяха най-сетне отново да са на път. Извън този проклет град — и колкото по-скоро, толкова по-добре.
Първи помощник-капитан Палет лежеше завит на палубата, още се оправяше от цицините и отоците, получени в някаква пиянска свада предната нощ. Ленивият поглед на капитана се спря за миг на него, преди да продължи. Бяха пристанали, вързали се бяха както му е редът, Воул се беше качил горе в голямото вранско гнездо — беше луднал като лястовица със счупена опашка — и всичко като че ли беше наред, всъщност толкова наред, че нервите на капитана се бяха изопнали като струни.
Не беше само от трескавото озлобление, обзело почти всички тук — с всички тия горчиви приказки за измяна и убийства в Седемте града, а сега и неофициалния погром, развихрил се срещу уикците — имаше го и онова, другото.
Картерон Кръст се почеса по четинестото теме и се загледа, присвил очи, към Твърдината на Мок. Почти тъмна, разбира се. Смътно сияние от стражевата вишка над Стъпалата — това трябваше да е Лубен, старият гърбав пазач, сигурно беше изпаднал в несвяст вече, какъвто му беше навикът всеки път, когато Твърдината имаше неканени гости. Разбира се, всички гости бяха неканени и макар преди месец да беше пристигнал един нов Юмрук, онзи Араган беше назначен тук отпреди, тъй че знаеше как най-добре стават нещата — да се наведеш колкото може по-ниско и изобщо да не вдигаш глава над парапета. „Кой знае? Араган сигурно дели сега бутилката с Лубен.“
Неканени гости… като Върховния маг Тайсхрен. Вече от доста време Кръст се озоваваше в тази змийска компания твърде често и много се беше старал да не направи нещо, за което някой сигурно би съжалил. „Не и аз обаче. Императорът — може би. Самият Тайсхрен — определено. Но не и аз.“ Мечтаел си беше за някой миг насаме, само те двамата. Един миг, само това му трябваше. С двете ръце на онзи мършав врат, да стиснат и да завъртят. И готово. Просто. Решен проблем.
„Какъв проблем?“ Това щеше да попита Келанвед с обичайното си раздразнение. А Кръст още нямаше отговор. „Представа нямам, императоре, но съм сигурен, че има поне един проблем, може би два, или пък много.“ Съвсем добър отговор, помисли си, но Келанвед можеше и да не се съгласи. „Танцьора обаче ще се съгласи.“ Ха.
— Четири дромона! — извика Воул отгоре.
Кръст вдигна очи към идиота.
— В пристанището сме! Какво друго очакваш? Край, Воул, повече няма да ти пращам ядене горе — смъквай си задника оттам!
— Идат от север, капитане. На мачтите… някакво бляскащо сребро…
Кръст се намръщи. Тук беше адски тъмно. Но Воул не грешеше никога. „Сребро… това не е добре. Не, това е направо ужасно.“ Отиде до Палет и го срита.
— Ставай. Прати каквото е останало от екипажа в складовете. Не ме интересува кой ги пази, подкупи ги кучите му синове. Искам да сме ниско във водата и да изпълзим оттук като трикрак рак.
Палет го погледна със сънени очи.
— Капитане?
— Всичкия ум ли са избили от главата ти, Палет? Идва беда.