— Кога беше последният сблъсък?
— Преди два месеца, адюнкта.
— А другата причина?
Нов лек поклон.
— Да посрещнем вас, адюнкта. Както казах обаче, не ви очаквахме още доста време. Най-странното е, че точната ни позиция в момента дойде от пряка заповед на самата императрица, преди четири дни. Излишно е да казвам, че срещу този ненавременен шквал ни беше особено трудно да се озовем тук навреме.
— Навреме за кое?
Ново свиване на раменете.
— Ами, за да посрещнем вас, както се оказва. Очевидно е — добави той снизходително, — че императрицата е засякла ранното ви пристигане. В такива неща тя е всезнаеща, което, разбира се, може да се очаква.
Адюнктата се замисли, след което каза:
— И вие ще сте нашият ескорт до Унта?
— Не, адюнкта. Заповядано ми е да ви предам да промените курса на имперската флота.
— Накъде?
— Към град Малаз.
— Защо?
Командир Хадар само поклати глава.
— Кажете ми, ако знаете, къде е сега императрицата? — каза Тавори.
— Ами, предполагам, в Малаз, адюнкта.
— Виждаш ли оня морски пехотинец вляво? — попита шепнешком Калам.
— И какво? — попита безразлично Бързия Бен.
— Нокът е.
Стояха на носа и наблюдаваха разиграващото се долу. Въздухът беше свеж, топъл, морето — изненадващо кротко въпреки силния постоянен вятър. Почти като проклет рай, помисли си убиецът, след онези ужасни три дни в бурния, неспокоен лабиринт на Тогг и Фандърей. Корабите на флотата, освен катамараните на Периш, бяха доста разбити, особено транспортните. Никой не бе потънал за щастие, нито бяха изгубили някой моряк или морски пехотинец. Няколко десетки коня, уви, бяха счупили крака по време на щормовете, но такива щети бяха очаквани, пък и никой не възнегодува особено срещу прясното месо в котлите с яхния. Сега, стига този вятър да останеше зад гърба им, остров Малаз бе само на два дни път, най-много някоя и друга камбана повече.
Жалката припряност на командир Хадар беше явна и нито адюнктата, нито адмиралът, изглежда, не бяха склонни да удължат престоя му.
Щом гостите се върнаха в лодката си, един глас тихо заговори зад Калам и Бързия Бен.
— Добре ли чух? Сега плаваме към град Малаз?
Калам едва се удържа да не потръпне — нищо не беше чул. „Отново.“
— Апсалар…
Но Бързия Бен се обърна мълниеносно и я изгледа с тревога и гняв.
— Как, в името на Гуглата, се озова тук, Апсалар? Да ни дишаш в проклетите вратове!
— И двамата бяхте разсеяни — отвърна канийката и бадемовите й очи примигаха вяло. — Кажи ми, Калам Мекхар, имаш ли някакви хипотези защо агент на Нокътя придружава джакатанския командир?
— Много имам. Но с тебе няма да споделя нито една.
Тя го изгледа за миг.
— Още си нерешителен, нали?
„О, как ми се ще да я ударя. Точно тук, сега.“
— Не знаеш за какво говориш, Апсалар. Аз също.
— Е, това едва ли е логично…
— Права си — сопна се Бързия Бен, — не е. Сега се разкарай от сенките ни, проклета да си.
— Върховен маг, струва ми се, че нещо сте се заблудили. Хрътките на Сянка, в Г’данисбан, преследваха вас.
— Уместно!
— Определено, ако си направите труда да го повярвате. Във всеки случай от това трябва да следва, дори за имунизиран за логиката като вас, че тогава аз се задействах. Сама. Изборът беше мой, Върховен маг, и само мой.
— За какво говори тя, Бързак? — попита Калам.
Но приятелят му се беше смълчал и я гледаше. След това попита:
— Защо?
Тя се усмихна.
— Имам си причини, но в момента не виждам причина да споделям нито една с вас.
После се обърна и си тръгна.
— Точно това е, нали? — измърмори Бързия Бен.
— Какво имаш предвид?
— Нерешителни, Кал. Всички сме нерешителни. Нали? — Обърна се и отново се загледа надолу към адюнктата.
Тавори и Нок говореха, но тихо, вятърът отвяваше думите им.
— А тя дали е? — продължи Бързия Бен.
„Нерешителна? Не за всичко, изглежда.“ Калам направи гримаса.
— Град Малаз. Не беше много забавно при последното ми гостуване. Настръхва ли ти кожицата, Бързак? Моята — да. Настръхва лошо.
— Забелязваш ли нещо? — попита магьосникът. — Този командир — дума не обели за перишките кораби с нас. Виж, Нокътят трябва вече да е направил донесението си, по лабиринт, до Топър или до самата императрица. Тъй че…
— Тъй че тя знае, че водим гости. Може би точно затова не иска да влезем в пристанището на Унта.
— Да бе, императрицата е шашната.
— Току-що се сетих още нещо…
— Какво?
— Адюнктата прати дестраянта в каютата си. И не направи официална покана на командира, както се полагаше — не, накара ги всички да обсъдят нещата тук навън, на открито. Може би не е искала командирът или Нокътят да видят Рун’Турвиан и да говорят с него за каквото и да било.