— Не е глупава.
— Някаква проклета игра на „Нощви“ между тях, а? Бързак, какво става все пак?
— Ще разберем, Кал.
— Кога?
Върховният маг се навъси и отвърна:
— В момента, в който престанем да сме нерешителни, приятел.
На борда на „Силанда“ Фидлър изпълзя от люка като куц плъх, разчорлен, пребледнял и мръсен. Забеляза Ботъл и агонизиращо бавно се помъкна към него. Ботъл беше метнал въдица. Наоколо имаше плитчини и беше видял риби да скачат над водата, побягнали от нещо, което ги гонеше. Един от джакатанските кораби се плъзгаше покрай левия борд, на хвърлей камък, отделението се беше строило като за парад.
Ботъл поклати глава и попита:
— По-добре ли си?
— Май да. Богове, това кошмарно селение ме изцери.
— Не изглеждаш добре.
— Благодаря, Ботъл. — Фидлър изгледа отделението и избухна: — Дъх на Гуглата, какво правите?!
Корик, Смайлс, Кътъл и Тар се бяха присламчили към Детсмел, Троутслитър и Уидършинс. Всички стояха в изпъната редица, вперили погледи в подминаващия дромон, а под лявата мишница на всеки имаше отрязана глава на Тайст Андий.
Геслер и Сторми се появиха на палубата — явно бяха чули вика на Фидлър.
Ботъл видя как двамата обхванаха сцената с един поглед, след което Геслер изрева:
— Махайте им!
Войниците се подчиниха и замахаха ухилени на струпалите се отсреща моряци, пехотинци и — той примижа — и офицери.
— Всичко е точно, сержант — каза Смайлс. — Просто решихме, че ще им хареса малко смяна на пейзажа.
— На кого?
— Ами на главите, разбира се.
А Сторми изведнъж затича към кърмата, смъкна си бричовете, клекна над перилото, оголил задник, и с дивашко сумтене започна да сере.
Ботъл се слиса от ужасния възторг на отсечените глави. „Тези усмивки…“ Въдицата в ръцете му трепна, но изведнъж го сви корем.
И той побягна към другото перило.
Капитан Кайндли се окашля задавено и каза:
— Отвратително.
Лейтенант Поурс кимна.
— И аз така мисля. Богове, какво е ял този човек, та да изсере толкова?
На палубата се трупаше тълпа, пехотинци и моряци се смееха и гледаха клоунадата на „Силанда“. Джакатанският дромон вече беше откъм левия борд, зрителите, струпани по палубите, гледаха онемели.
— Адски необичайно — подхвърли Поурс. — Не се хващат на въдицата.
— Изглеждат слисани от страх — отбеляза Кайндли.
— Значи тези морски пехотинци си имат колекция от глави — подхвърли Поурс равнодушно.
— Идиот. Тия глави са живи.
— Какво?!
— Живи, лейтенант. Знам го от надеждни източници.
— И така да е, сър, откога малазанците са станали толкова мекушави?
Кайндли го изгледа все едно, че е нанизана на вилицата мръвка.
— Наблюдателните ти способности са отчайващо жалки. Този кораб е пълен с унтийци. Глезени благородни палета. Виж им скапаните униформи. Единствените петна по тях са от курешки на чайки и то само защото чайките ги бъркат с умрели подути тюлени.
— Това беше добро, сър.
— Още един такъв коментар и ще накарам кърпача да ти зашие устата, лейтенант. Ха, сменяме курса.
— Сър?
— В името на Гуглата, какво правят тези глупаци?
Поурс се обърна, накъдето гледаше капитанът, към кърмата, и видя двама от тежката пехота; бяха клекнали, със смъкнати гащи.
— Бих рискувал да предложа, сър, че Ханфено и Сени са решили да прибавят лептата си.
— Бягай и им кажи да спрат, лейтенант. Веднага!
— Сър?
— Чу ме! И веднага да ми се явят на рапорт!
— Да ги спра ли, сър? Как да го направя?
— С тапи, ако щеш. Действай!
Поурс забърза към кърмата.
„Моля ви се, моля ви, свършете, преди да съм дошъл. Моля ви…“
Сбогуването с джакатанския флот обхвана всеки малазански кораб — кавалкада от дрисъци, която привлече чайките от левги околовръст с безумен крясък, кръжене и гмуркане. Адюнктата не беше останала дълго на палубата, но и не издаде заповеди процедурите да се прекратят. Не го направи и адмирал Нок, макар Кенеб да забеляза, че моряците по ескортиращите дромони и на транспортните не взеха участие. Жестът остана запазена марка само на Четиринадесета армия.
И може би това беше важно. Трудно беше да се каже за такива неща, Кенеб го знаеше.
Вятърът ги тласкаше все напред, вече на изток-югоизток, и преди да прокънти четвърт камбана, джакатанците вече бяха далече назад.
Дестраянт Рун’Турвиан се беше появил малко по-рано и беше видял безобразията на морските пехотинци. Погледа ги намръщено, после забеляза Кенеб и се приближи.
— Сър. Малко съм объркан. Съществува ли някакво почитание между частите на малазанската военна система?