— Почитание? Не бих казал, дестраянт. Съперничеството осигурява жизнената кръв, макар че в този случаи нещата са малко еднопосочни, а за да разберете причината за това, е достатъчно да погледнете към „Силанда“.
Дестраянтът кимна умно.
— Разбира се, корабът е втъкан в магии, където самото време е отречено.
— Знаете ли какво е естеството на тези магии, дестраянт?
— Куралд Емурлан, Телланн, Телас и утайка от Тоблакай, макар че в последния случай произходът на силата е… несигурен. Разбира се — добави той, — в това няма нищо необичайно. Сред древните Тоблакай — според нашите исторически хроники — е било възможно да се появят индивиди, воини, които се превръщат в нещо като лабиринт сами по себе си. Такава сила варира в ефикасността си и привидно такъв вид вроден талант е угасвал в последните поколения на тоблакайската цивилизация, ставал е все по-слаб. Тъй или иначе — добави дестраянтът и сви рамене, — както казах, утайката е останала на тази „Силанда“. Тоблакай. Което е доста интересно, тъй като се вярваше, че тази великанска раса е изчезнала.
— Казват, че има останки — подхвърли Кенеб. — В планините на Фенн, на север от Кюон Тали. Диви, изолирани…
— О, да — отвърна Рун’Турвиан. — Знаят се примери със смесена кръв, значително смалени, разбира се. Племето на Трелл например, и друго едно, известно като баргасти. Забравили за древното величие, както намеквате. Юмрук, може ли да ви задам един въпрос?
— Разбира се.
— Адюнктата Тавори. Изглежда, отношенията й с императрицата са станали напрегнати. Правилна ли е догадката ми? Ако е така, новината е смущаваща предвид онова, което ни очаква.
Кенеб извърна очи и се окашля.
— Дестраянт, нямам представа какво ни очаква, но изглежда, вие имате. Колкото до императрицата — не съществува нищо, което според мен би могло да събуди взаимно недоверие. Адюнктата е Ръката на императрицата. Продължение на волята на Ласийн.
— Следователно императрицата няма да е склонна да отсече тази ръка, да? Облекчен съм, че го чувам.
— Добре… но защо?
— Защото — каза дестраянтът и извърна поглед — вашата Четиринадесета армия няма да е достатъчна.
Ако дървото може да се умори от непрекъснато напрежение, то корабите на имперската флота бяха на ръба на пълното си изтощение на две камбани от остров Малаз, в нощта на втория ден, когато вятърът изведнъж затихна, въздухът захладня и всеки кораб сякаш грохна, затънал сред вълните. Но ето, че на мястото на топлия и сух напорист вятър залъха по-мек бриз.
Калам Мекхар крачеше нервно по палубата, стомахът му се беше стегнал на възел. Когато закрачи обратно към кърмата за тридесети път след стъмване, Бързия Бен се появи до него.
— Ласийн ни чака — каза Върховният маг. — И Тайсхрен е там, като скорпион под камък. Кал, всичко, което усещам…
— Знам, приятел.
— Същото като пред Пейл.
Обърнаха се и бавно закрачиха напред. Калам се почеса по брадата.
— Там разчитахме на Уискиджак. Дори на Дужек. Но сега… — Изръмжа тихо и разкърши рамене.
— От доста време не бях го виждал това, Кал. Това твое кършене на рамене.
— Е…
— Точно това си мислех. — Върховният маг въздъхна, после се пресегна и стисна убиеца за ръката, когато в тъмното пред тях изникна фигура.
Адюнктата.
— Върховен маг — заговори тя тихо, — искам да се прехвърлите на „Силанда“, през лабиринт.
— Сега?
— Да. Това проблем ли е?
Калам долови безпокойството на приятеля си и се окашля.
— Адюнкта. Имперският Върховен маг Тайсхрен, ъъъ… е точно пред нас.
— Той не души — отвърна тя. — Нали, Бързи Бен?
— Не. Как разбрахте?
Тя пренебрегна въпроса му.
— През лабиринт, веднага, Върховен маг. Трябва да вземете Фидлър и войника Ботъл. Уведомете сержанта, че часът настъпи.
— Адюнкта?
— За игра. Той ще разбере. След това тримата трябва да се върнете тук, където ще останете с мен, Калам, Юмрук Кенеб, Т’амбър и Апсалар, в моята каюта. Калам, елате с мен, моля.
„Поредната игра на Фидлър.“
„Богове подземни, игра!“
Някой срита Ботъл в хълбока. Той изпъшка, надигна се, замига.
— Ти ли си, Смайлс? Не сега… — Но не беше Смайлс. Сърцето му заби като дивашки барабан. — О… Върховен маг, ъъъ… Хм. Какво има?
— Стани — изсъска Бързия Бен. — И тихо, проклет да си.
— Много късно — измърмори Корик от постелята си.
— Гледай да не е, войник — прошепна магьосникът. — Още един звук от тебе и ще ти натикам главата в първия срещнат задник.
Една глава се надигна от одеялата.
— Само да не е моят… сър. — И се отпусна отново.
Ботъл се изправи, смразен и в същото време — изпотен.