— Изровено от някое конско гробище — отвърна Смайлс и изпружи крака. — Готова съм да убия за малко мазна риба, печена в глина на въглени край брега. С жълт пипер, увита във водорасли. Кана мескерско вино и някое читаво момче от селото навътре в сушата. Селяшко момче, едро…
— Качулатия молитвите ми да чуе дано, стига! — Корик се наведе напред и се изплю в огъня. — Това как си спипала някакво свинарче с мъх по брадичката е единствената история, която знаеш, явно. Проклятие, Смайлс, това вече сме го слушали хиляда пъти. Изпълзяла си една нощ от имението на татенцето да си намокриш ръцете и коленете долу на плажа. И къде беше всичко това? О, добре, в приказната земя на малкото момиченце, забравих…
Един нож изсвистя и се заби право в прасеца на Корик. Той ревна, залитна и се смъкна на пясъка, стиснал крака си.
Войниците от близките отделения извърнаха глави да видят какво става, примижали от праха, загърнал целия лагер. Мигновено любопитство, което бързо замря.
Докато Корик сипеше низ мръсни ругатни и се мъчеше да спре с ръце бликналата кръв, Ботъл въздъхна и стана от мястото си.
— Видяхте ли какво става, когато възрастните ни оставят малките да си играем самички? Стой спокойно, Корик. Ще те оправя, няма да отнеме много…
— Гледай да е по-скоро — изръмжа полукръвният сети, — че да мога да й срежа гърлото на тая кучка.
Ботъл погледна жената, след което се наведе към Корик.
— По-кротко. Изглежда малко пребледняла. Лошо хвърляне…
— О, а в какво се е целила тогава?
Ефрейтор Тар се надигна и поклати глава.
— Стрингс няма да е доволен от тебе, Смайлс.
— Той си мръдна крака…
— А ти хвърли нож по него.
— Заради онова, за малкото момиченце. Предизвика ме.
— Все едно как е започнало. Би могла да се опиташ да се извиниш — може пък Корик да го остави така…
— Как пък не — каза Корик. — Когато Гуглата влезе в собствения си гроб.
— Ботъл, спря ли му кървенето?
— Почти, ефрейтор. — Ботъл подхвърли ножа към Смайлс и той тупна в краката й.
— Благодаря, Ботъл — рече Корик. — Сега може да опита пак.
Ножът дрънна в земята между ботушите на полукръвния.
Всички се извърнаха и зяпнаха Смайлс.
Ботъл облиза устни. Това проклето нещо се беше забило твърде близо до лявата му ръка.
— Ето там се целех — каза Смайлс.
— Аз какво ти казах? — попита Корик, гласът му беше странно изтънял.
Ботъл вдиша дълбоко.
Тар се приближи и измъкна ножа от земята.
— Това мисля да го позадържа малко.
— Не ми пука — подхвърли Смайлс. — Имам и още много.
— И ще ги държиш в каниите.
— Слушам, ефрейтор. Стига никой да не ме предизвиква.
— Тя е луда — измърмори Корик.
— Не е луда — отвърна Ботъл. — Само е самотна за…
— За някое селско момче от селото на сушата — довърши ухилено Корик.
— Сигурно братовчед — добави Ботъл тихо, колкото само Корик да го чуе.
Засмяха се.
Тъй. Поредният миг, от който косата да му настръхне на човек в този безкраен поход, само с малко пролята кръв. Четиринадесета армия беше уморена. Отегчена. Окаяна. Лишена от възможността да нанесе пълно и решително възмездие на Ша’ик и сганта убийци, насилници и касапи, които я следваха, сега тя бавно вървеше по дирите на последните остатъци от онази бунтовническа армия, по прашни пътища и изтерзана земя, през пясъчни бури и още по-ужасни неща. Четиринадесета все още очакваше решителния край. Искаше кръв, но досега проливаше само от своята, щом дребните спречквания прераснеха във вражди и играта загрубееше.
Юмруците правеха всичко, което им беше по силите, за да удържат нещата под контрол, ала и те бяха изтощени. Това, че капитаните по ротите, достойни за ранга, бяха в оскъдица, влошаваше нещата още повече.
„А ние изобщо си нямаме, след като Кенеб се премести.“ Носеше се слух за нов контингент новобранци и офицери, дебаркирали при Лато Риве и вече някъде зад тях, забързани да ги догонят, но този слух се бе появил преди цели десет дни. Глупаците трябваше вече да са ги настигнали.
През последните два дни пристигаха и заминаваха вестоносци, пердашеха в галоп по дирята, оставена зад тях, и се връщаха. Дужек Едноръкия и адюнктата си говореха много, това поне беше ясно. Не беше ясно за какво си говорят. Ботъл си беше помислял да подслуша командната шатра, както го беше правил много пъти преди, между Ейрън и Рараку, но присъствието на Бързия Бен го изнервяше. Върховен маг. Ако Бързака обърнеше някой камък и намереше Ботъл под него, Гуглата щеше да черпи.