— Никой — отвърна Фидлър. — Такъв е животът. — Стана рязко, залитна и се затътри към вратата.
— Чакай! — подвикна след него Бързия Бен. — Обърнатата карта пред мене, какво правим с нея? Каза, че тя затваря играта!
— Току-що го направи — измърмори сержантът през рамо.
— Да я обърна ли тогава?
— Не.
Фидлър залитна навън и Кенеб се заслуша в заглъхващите му колебливи стъпки към стъпалата за палубата. Юмрукът тръсна глава, изправи се и огледа другите.
Никой не беше помръднал.
После Апсалар изсумтя, стана и излезе. И да беше пияна, с нищо не го издаде.
Миг след това я последваха Бързия Бен и Калам.
Ботъл хъркаше под масата.
Бавно, Кенеб осъзна, че адюнктата и Т’амбър са се втренчили в необърнатата карта. Накрая Тавори изсъска отчаяно, пресегна се и я завъртя. След миг се надигна и се наведе над масата да прочете името.
— Рицар на Сянка. Изобщо не бях чувала за такава карта. Т’амбър, кой… какво си…
— Не съм — прекъсна я Т’амбър.
— Какво не си?
Жената вдигна очи.
— Тавори, никога не съм виждала тази карта и определено не съм я рисувала аз.
Двете отново замълчаха, зяпнали странната карта. Кенеб се помъчи да се съсредоточи в размътения образ.
— Това е един от ония, сивокожите.
— Тайст Едур — промълви Т’амбър.
— С копие. Сивокож, като онези, дето ги видяхме на черните кораби… — Кенеб се отпусна в стола замаян. — Зле ми е.
— Моля останете за момент, Юмрук. Т’амбър, какво според теб се случи тук преди малко?
Тя поклати глава.
— Не бях виждала поле да се нарежда така. Беше… хаотично — извинявам се, нямам предвид в елементарния смисъл. Като камък, затъркалял се по стръмното, удря тук-там, но където удари, удря точно.
— Някакъв смисъл можеш ли да извлечеш?
— Не много. Засега. — Поколеба се и огледа пръснатите по цялата маса карти. — Присъствието на Опонн беше… неочаквано.
— Бутането или дърпането — каза Кенеб. — Някой е нерешителен за нещо, така каза Фидлър. Кой?
— Калам Мекхар — отвърна адюнктата. — Но Херолдът на Смърт се намесва…
— Не е Херолдът — прекъсна я Т’амбър. — Неактивна версия, подробност, която вярвам, че е съдбоносна.
Горе се чуха приглушени викове. Видели бяха пристанището на Малаз. Адюнктата се обърна към Кенеб.
— Юмрук, заповедите ви за тази нощ. Поемате командването на Четиринадесета. Никой да не слиза на брега освен тези, за които аз ще се разпоредя лично. С изключение на „Бясната вълчица“ всички кораби да останат на котва в залива — всички заповеди за акостиране на кейовете да се пренебрегват, освен ако аз не разпоредя друго.
— Адюнкта, ако до мен стигнат такива заповеди, те ще са лично от императрицата. Трябва ли да ги пренебрегвам?
— Трябва да не ги разбирате, Юмрук. Подробностите с неразбирането оставям на въображението ви.
— Вие къде ще бъдете, адюнкта?
Изгледа го мълчаливо за миг.
— Юмрук Кенеб, императрицата ме очаква в Твърдината на Мок. Очаквам да ми отправи поканата си преди разсъмване. Войниците на Четиринадесета армия не се завръщат като герои, изглежда. Няма да изложа живота им на ненужни рискове. Имам предвид особено уикците и Изгорените сълзи на хундрилите. Колкото до перишите, характерът на съюза ни с тях зависи от разговора ми с императрицата. Освен ако обстоятелствата не наложат промяна, допускам, че положението им зависи от Ласийн, но трябва да изчакам нейното мнение за това. В крайна сметка, Юмрук, зависи от Смъртен меч Кругава — дали перишите ще слязат на брега и ще се представят на императрицата, както постъпиха с нас, или, ако събитията се развият неблагоприятно, ще си тръгнат. Искам да кажа, Кенеб, че трябва да им бъде оставена свобода на избор.
— Мнението на адмирал Нок?
— С него сме единодушни.
— Адюнкта, ако императрицата реши да се опита да задържи перишите, може да се стигне до бой в залива Малаз. Малазанци срещу малазанци. Това може да предизвика проклета гражданска война.
Тавори се намръщи.
— Не очаквам нещо толкова крайно, Юмрук.
Но Кенеб настоя.
— Простете, но мисля, че не сте разбрала добре. Перишите се заклеха да служат на вас, не на императрицата.
— Тя не иска и да чуе за това — намеси се Т’амбър с неочаквано безсилие в гласа, стана и отиде при спящия Ботъл. Срита го, той изпъшка и се закашля. — Станете, войник — каза Т’амбър с привидно безразличие към разгневения поглед, който й хвърли Тавори.
„Глупак си, Кенеб. Не е безразличие.“
— Получихте заповедите си, Юмрук.
— Слушам, адюнкта. Желаете ли да измъкна този пехотинец?
— Не. Трябва да поговоря с Ботъл насаме. Сега си вървете, Кенеб. И благодаря за присъствието ви тази нощ.