„Просто нямах избор.“ При вратата погледна още веднъж през рамо към картите. Господар на Вълци, Предач на Смърт, Кралици на Тъма и Живот и Крал във Вериги.
„Господар на Вълци… Това трябва да са перишите.“
„Богове подземни, мисля, че се започва.“
Перла стоеше на стената на Твърдината на Мок и гледаше тъмните очертания на имперския флот, който бавно навлизаше в тихите води на залива. Огромни транспортни съдове, като гигантски бедерини, и ескортиращите ги по фланговете дромони, длъгнести и подвижни като вълци. Очите на Нокътя се присвиха към чуждестранните кораби. Огромни, двукорпусни… Страховити. И бяха доста.
Как бяха дошли толкова бързо? И как бе разбрала императрицата, че ще дойдат? Единственият възможен отговор на първия въпрос бе: чрез лабиринт. Но кой от обкръжението на адюнктата можеше да сътвори портал с такава мощ и мащаби? Бързия Бен? Едва ли. Кучият му син обичаше тайните си и обичаше да се прави едновременно на слабак и на нещо много опасно, но и двете заблуди не можеха да впечатлят Перла. Не, Върховният маг на Тавори не притежаваше нужното, за да отвори такъв гигантски разлом.
„С което остават проклетите чужденци.“ А това наистина беше доста обезпокоително. Моментът вероятно щеше да се окаже подходящ за някой изпреварващ таен ход. Напълно възможно, след като и императрицата бе дошла. И целесъобразно. „Защото представа нямаме кой е дошъл сред нас, в самото сърце на империята. Чуждестранен флот, дошъл, без да срещне буквално никаква съпротива, на опасно близко разстояние от самата императрица.“
Нощта щеше да е доста натоварена.
— Перла.
Гласът прозвуча тихо, но не беше нужно да се обръща, за да разбере кой говори. Знаеше също, че императрица Ласийн ще се намръщи неодобрително, ако се извърне към нея. Стари навици. „Не, просто параноя.“
— Добър вечер, императрице.
— Тази гледка радва ли те?
Той отвърна с гримаса:
— Тя пристигна. Общо взето навреме. За всички заинтересовани.
— Очакваш с нетърпение да я видиш отново?
— Доста време бях в компанията й, императрице.
— И?
— И в отговор на въпроса ви съм… безразличен.
— Моята адюнкта не вдъхва ли чувство за вярност?
— Не и у мен, императрице. Нито у войниците на Четиринадесета армия, мисля.
— И все пак, Перла, кога ги е провалила? Макар и веднъж?
— В Ю’Гатан…
Безтелесният сякаш глас го прекъсна:
— Не ставай глупак. Сега си говорим насаме, Перла. Съвсем насаме. Случилото се в Ю’Гатан не можеше да се предвиди. От никого. При това обстоятелство действията на адюнкта Тавори бяха правилни и дори похвални.
— Чудесно — отвърна той и си спомни онази нощ с пламъците… далечните писъци, които чуваше в палатката си… „Когато уязвен и сърдит се скрих като дете.“ — Като се оставят фактите настрана, императрице, всичко е въпрос на възприятие.
— Несъмнено.
— Адюнкта Тавори рядко излиза неопетнена от някое събитие — независимо дали е благоприятно, или непредвидено. Не разбирам защо трябва да е така.
— Наследството на Колтейн.
Той кимна в тъмното. После се намръщи. „А, разбирам.“
— И тъй, мъртвият ни герой е… развенчан. Името му се превръща в проклятие. Подвизите му — в лъжа. — „Не, проклет да си. Достатъчно близо бях, за да знам, че не беше така. Не беше.“ — Императрице, това няма се получи.
— Нима?
— Няма. Опетнени сме всички. Вяра и преданост изчезват. Всичко, което ни носи гордост, е опетнено. Малазанската империя престава да има герои, императрице, а без герои ние се самоунищожаваме.
— Липсва ти вяра, Перла.
— В какво по-точно?
— В жилавостта на една цивилизация.
— Вярата, която препоръчвате, по-скоро прилича на упорито отричане, императрице. Отказ да се признаят симптомите, защото така е по-лесно. Самодоволството служи само на разпада.
— Може да съм всякаква, но не и самодоволна — отвърна Ласийн.
— Простете, императрице. Не намеквах това.
— Флотата катамарани — каза след пауза тя. — Доста злокобно изглежда. Усещаш ли силата, която излъчва?
— Донякъде.
— От тази внушителна гледка не следва ли, Перла, че за да се съюзят с адюнкта Тавори, чужденците са доловили у нея нещо, което на нас ни се губи? Какво ли би могло да е то?
— Не мога да си представя мотивите им, императрице. Все още не съм се срещал с тях.
— Желаеш ли го, Перла?
„Точно както очаквах.“
— Честно казано, тези мотиви не ме интересуват особено.
— Напоследък май нещо ти липсва, Перла. Интересът.
„И кой ли все пак ти е донесъл, императрице?“ Сви рамене и замълча.
— Флотата остава на котва в залива — изведнъж промълви Ласийн, доближи се до парапета и облечените й в ръкавици длани се отпуснаха на грубия камък. — Ето, само два кораба идват да пристанат. Какво си мисли тя, че издава такава заповед? И по-важното — защо адмирал Нок не й се противопостави — сигналните флагове са вдигнати в края на краищата. Заповедта ми е изрична и ясна.