Истината беше, че не можеше да разгадае ума на императрица Ласийн, а в това отношение определено не беше сам.
Стомахът му изведнъж се сви от страхове, които не можеше да обясни.
„Шестстотин…“
„Преглътни го, Перла. Не адюнктата уби Лостара. Ти я уби. Ти я отпрати и тя загина. Толкова.“
„Но това нищо не променя. Няма отношение към въпроса какво да правя сега.“
„Всички да мрат.“
Обърна се и се запъти към квартирата си. За да чака нови заповеди. „Шестстотин убийци ще се развихрят… но срещу кого?“
Хелиан реши, че мрази рома. Искаше нещо друго, нещо не толкова сладко, по да пасва на характера й. Беше тъмно, топлият влажен вятър почти затихваше, а пристанището на Малаз шепнеше сякаш подкана, като дъх на любовник в тила й.
Стоеше и гледаше как „Бясната вълчица“ се придвижи пред другите кораби, със „Силанда“ след нея. Но отвсякъде се чуваше дрънченето на спускащи се котвени вериги, а и техният беше спрял. Хелиан се завъртя побесняла и изруга.
— Ефрейтор.
— Аз ли? — попита Тъчи зад нея.
— Аз? — попита Бретлес.
— Ти, да. Какво става? Виж, по кейовете има войници и посрещачи. Защо не влизаме? Махат ни. — Хелиан им махна в отговор, но едва ли щяха да я видят — по корабите нямаше никакви светлини. — От мрачно по-мрачно — измърмори сержантът, — все едно сме някакво пребито псе, куцащо към къщи.
— Или все едно, че си доста позакъснял — каза Бретлес, — и не е трябвало да си с приятелката на майка си, изобщо, особено когато мама знае и те чака с нащърбения сатър, но понякога, знаеш ли, по-възрастните жени ти се нахвърлят като демони, и какво можеш да направиш?
— Изобщо не прилича на това, идиот — изсъска Тъчи. — По-скоро е като с дъщерята на жрец и, богове подземни, бягаш, но няма спасение от такива проклятия, не и от жрец всеки случай, което значи, че си обречен завинаги, все едно на Бърн изобщо й пука, че спи, нали?
Хелиан се обърна и зяпна в празното точно между двамата.
— Слушай, ефрейтор, събери си ума, макар че все ми е тая. Не ме интересуваше. Зададох въпрос и ако не можеш да отговориш, не казвай нищо.
Двамата се спогледаха и Бретлес сви рамене.
— Няма да приставаме, сержант. Преди малко го съобщиха.
— Те луди ли са? Разбира се, че слизаме — току-що изминахме милион левги. Пет милиона даже. Минахме през огньове и бури, и зелени светлини в небето, и нощи, в които всичко се тресе и пращят челюсти, и оная проклета ризанска пикня, дето я наричат вино. Това там е град Малаз, ей там, и аз отивам там, ефрейтор Брети Тъчлес, и не ми пука колко ръце имаш, отивам, и толкова!
Прехвърли се през перилото и изчезна.
Чу се плисък и Бретлес и Тъчи се спогледаха отново.
— Сега какво? — попита ядосано Тъчи.
— Ами тя се удави, нали?
— Да вземем да докладваме на някой.
— Направим ли го, сме в голяма беда. Тука бяхме все пак. Ще кажат, че ние сме я бутнали.
— Ама не сме!
— Все едно. Дори не се опитваме да я спасим, нали?
— Не мога да плувам!
— И аз!
— Тогава да вдигнем тревога, а?
— Ти я вдигай.
— Не, ти.
— Може би просто да слезем долу, да кажем, че сме я търсили, но така и не сме я намерили.
Замълчаха и се огледаха. Няколко моряци се движеха из тъмното, вършеха си моряшките работи.
— Никой нищо не е видял, нито чул.
— Така изглежда. Е, това е добре.
— Нали. Значи слизаме долу, нали? И нищо не казваме.
— Точно това имах предвид. Не каквото имам предвид де, в смисъл, че скочи през борда, такива неща.
Зад тях се чу глас:
— Вие двамата, какво правите на палубата?
Двамата ефрейтори се обърнаха и отвърнаха в хор:
— Нищо.
— Слезте долу и стойте там.
Те затичаха.
— Трима на брега — каза младият размъкнат мъж, приковал очи в ашиците, току-що спрели да се въртят на изтъркания камък.
Близначката му се взираше към надвисналата грамада на Твърдината на Мок, нощният вятър развяваше ярките коприни по стройното й тяло.
— Виждаш ли как се отиграва? — попита брат й и с едно помитане на ръката прибра ашиците. — Кажи ми честно, имаш ли си представа изобщо колко мощно се борих да задържа картата ни по време на оная ужасна игра? Още съм замаян. Той непрекъснато се мъчеше да ни изхвърли. Убийствено беше.