— Героично, наистина — промълви тя, без да се обърне.
— Трима на брега — повтори той. — Колко… неочаквано. Мислиш ли, че беше виновно онова страховито падане над остров Отатарал? В смисъл, за онова, което иде? — Изправи се и се доближи до сестра си.
Стояха на една пригодна за това кула, издигаща се над град Малаз, на юг от реката. За повечето жители на града кулата изглеждаше срутена, но това бе илюзия, поддържана от чародея, обитаващ долните й покои, чародей, който сега като че ли спеше. Боговете близнаци, известни под името Опонн, държаха за себе си платформата — и цялата гледка от нея.
— Определено е възможно — съгласи се тя. — Но нали точно в това е чарът на игрите ни, любими? — Посочи към залива вдясно. — Те дойдоха и ето, че се размърдаха онези нещастни тленни по корабите, особено на „Силанда“. Докато в пропуканата Твърдина отсреща гнездото се събужда. Работа ще ни се отвори тази нощ.
— О, да. И за двама ни. Дърпай, бутай, дърпай, бутай. — Потърка ръце. — Нямам търпение.
Изведнъж тя се обърна към него и го погледна.
— Можем ли да сме сигурни, че разбираме всички играчи, братко? Че ги знаем всички? А ако някой се крие от нас? Само един… непредвидим, стихиен, страховит… в беда можем да изпаднем. Можем… да умрем.
— Беше онзи проклет войник — изръмжа брат й. — Силата ни окраде! Каква наглост, да ни присвои в собствената ни игра! Искам кръвта му!
Тя се усмихна в тъмното.
— Ах, какъв плам има в гласа ти. Така да бъде. Хвърли тогава ашиците — за съдбата му. Хайде. Хвърли ги!
Той се вторачи в нея и се ухили. Разтърси ръка, ашиците паднаха, заподскачаха, завъртяха се, спряха.
Близнаците задъхани притичаха и се наведоха да погледнат хвърленото.
И тогава, ако имаше някой, който да ги види, щеше да забележи смутените физиономии, изписали се на съвършените им лица. Все по-намръщени, объркване в безсмъртните им очи, а след миг, малко преди да свърши тази нощ — чист ужас.
И тогава несъществуващият свидетел щеше да поклати глава.
„Никога, скъпи богове. Никога не се забърквайте със смъртни.“
— Гръб и трима приятели си играят в пещера. Соултейкън с откраднат меч. Тогг и Фандърей, и проклети прокуденици…
Затворен в една каюта, голяма колкото килер, на борда на „Бясната вълчица“ след гадаенето на Фидлър, Ботъл доизкусуряваше куклата, положена в скута му. Заповедта на адюнктата беше абсурдна… но не, поправи се той навъсено, не на адюнктата. Това — всичко това — идваше от онази жълтоока красавица, Т’амбър. „Коя, в името на Гуглата, е тя? О, все едно. Само дето за хиляден път си зададох този въпрос. Но е заради онзи поглед в очите й, нали се сещаш. Онзи вещ поглед, все едно се е гмурнала дълбоко-дълбоко, право в сърцето ми.“
„А тя дори не харесва мъже, нали?“
Огледа куклата и се намръщи още повече.
— Ти. Изобщо не съм те виждал досега, знаеш ли? Но ето те тук, с желязната стружка, забита във вътрешностите ти — богове, сто на сто боли, реже и реже вътре. Ти, господине, си някъде в град Малаз и тя иска да те намеря, и толкова. Цял град, представи си, а до разсъмване трябва да те спипам.
Тази кукла щеше да помогне, разбира се. Донякъде. Само нещастникът да се окажеше достатъчно близо, та Ботъл да се взре в очите му и да види същата болка, белязана тук с неравните късчета черупка от стрида. Както и резките от стари белези по ръцете — само дето много хора имат белези, нали?
— Помощ ми трябва — промълви той.
Отгоре се разнесоха викове — корабът влизаше в пристанището.
„Предадени сме. Всички.“
Вратата зад него изскърца.
Ботъл затвори очи.
Адюнктата заговори:
— Близо сме. Върховният маг е готов да те прехвърли — ще го намериш в каютата ми. Вярвам, че си готов, войник.
— Да, адюнкта. — Обърна се и се вгледа в лицето й. Само бръчките около очите издаваха напрежението й. „Отчаяна е.“
— Нямаш право на провал, Ботъл.
— Адюнкта, шансовете са срещу мен…
— Т’амбър казва, че трябва да потърсиш помощ. Казва, че знаеш как.
„Т’амбър. С проклетите й очи. Като на лъвица. Какво им е на тези очи, проклятие?“
— Адюнкта, коя е тя?
Някакво съчувствие пробяга в погледа й.
— Тя е… много повече от онова, което е била, войник.
— А вярвате ли й?
— Вяра. — Усмихна се леко. — Колкото и да си млад, Ботъл, трябва да знаеш. Вярата е в щриха. Винаги.
Не знаеше. Нито разбираше. Нищичко. Въздъхна, стана и напъха парцалената кукла под кожения жакет до ножа в канията, под лявата мишница. Никаква униформа, никакви знаци, които да издават, че е войник на Четиринадесета — липсата на фетиши го караше да се чувства гол и уязвим.
— Добре.