Тя го отведе до каютата и спря на прага.
— Действай. Аз трябва да се кача на палубата.
Ботъл се поколеба, после измърмори:
— Пазете се, адюнкта.
Очите й леко се разшириха. Тя се обърна и се отдалечи.
Калам стоеше на кърмата и се взираше с присвити очи в тъмното към останалите на котва транспортни кораби. Беше му се сторило, че чува скърцане на макара, като че ли спускаха лодка, на няколко хвърлея от брега. „Въпреки всички проклети заповеди на адюнктата тази нощ.“
Е, и той самият не беше доволен от тези заповеди. Бързия Бен беше отворил един тънък портал — дори и тази резка можеше да се засече, а това щеше да е лошо за горкия Ботъл. Беше стъпил в гнездо на Нокти. Нямаше шанс. А и неизвестно кой можеше да нахълта от другата страна.
Прекалено рисковано. Прекалено… крайно.
Разкърши рамене да облекчи напрежението. Но много скоро мускулите му отново се стегнаха. Дланите го засърбяха под изтърканите кожени ръкавици. „Решавай, проклет да си. Просто реши.“
Нещо изшумоля по дъските вдясно от него. Убиецът се обърна и видя висок до пищяла му скелет на влечуго. Беше кривнало дългата си зурлеста глава и празните очни кухини се бяха вперили в него. Сегментираната опашка се поклати.
— Ама миришеш хубаво! — изсъска съществото и челюстите му изтракаха. — Не мирише ли хубаво, Кърдъл?
— О, да — отвърна друг тънък глас, този път вляво от Калам, и той се завъртя и видя друго скелетче, кацнало на кърмовия парапет почти на ръка разстояние. — Кръв, сила, воля и ум, почти неотстъпващи на любимата ни. Представи си как воюват помежду си, Телораст. Няма ли да е страхотна гледка?
— А тя къде е? — изръмжа Калам. — Къде се крие Апсалар?
— Изчезна — отвърна Кърдъл и главата й клюмна.
— Какво?!
— Няма я — изписука Телораст и отново поклати опашка. — Само двете с Кърдъл се крием сега. Не че се налага, разбира се.
— Целесъобразност — поясни Кърдъл. — Страшничко е навън тази нощ. Представа си нямаш. Изобщо.
— Знаем кои са тук, разбираш ли. Всички.
И ето, че от тъмните води Калам чу скърцането на гребла. Някой наистина беше спуснал лодка и беше тръгнал към брега. „Проклети глупаци — тази тълпа ще ги разкъса.“ Обърна се и тръгна към средната палуба.
Огромният кей се появи откъм десния борд, а корабът се завъртя и започна да се доближава. Убиецът видя, че адюнктата излиза на палубата, и пристъпи към нея.
— Имаме неприятност. Някой тръгна към брега, с лодка.
Тавори кимна.
— Уведомиха ме.
— О? И кой?
Т’амбър до нея отвърна:
— В това има определена… симетрия. Доста горчива, уви. В лодката, Калам Мекхар, са Юмрук Тене Баралта и неговите Червени мечове.
Убиецът се намръщи.
— Предвид вероятността, може би — продължи Т’амбър, — нашият ескорт, слизащ от Твърдината на Мок, да се окаже неефикасен срещу тълпата. — Но гласът й не прозвуча особено убедително. Сякаш знаеше някоя по-дълбока истина и го подканваше сам да я отгадае.
— Червените мечове винаги трябва да утвърждават своята вярност — каза адюнктата.
„… своята вярност…“
— Калам Мекхар — продължи Тавори и го погледна в очите, — надявам се да ми разрешат съвсем минимален ескорт по мой избор. Т’амбър, разбира се, и вие, ако се съгласите.
— Не е ли заповед, адюнкта?
— Не — отвърна тя тихо, почти с трепет, и зачака.
Калам извърна очи. „Дракон е спипал Гуглата за космите в носа…“ Едно от наблюденията на Фид в една от игрите му. Преди години. Къде беше, в Леса на Черния пес ли? Май да. Защо се сети за това сега? „Защото разбирам какво трябва да е изпитвал Качулатия, затова.“
„Чакай. Мога да реша за това, без да решавам за нищо друго. Нали? Разбира се, че да.“
— Добре, адюнкта. Ще ви придружа и аз. Ще ви отведем до Твърдината на Мок.
— До Твърдината, да. Точно за това ви помолих.
Обърна се, а Калам извърна очи към Т’амбър, която го гледаше намръщено, сякаш я беше разочаровал.
— Има моменти, в които търпението на адюнктата надминава и моето — каза му. — Може и да не го знаеш, но това все пак говори нещо.
„Бясната вълчица“ бавно подходи към кея.
От другата страна на същия кей десантната лодка изстърга в хлъзгавите каменни блокове. Въжетата се стегнаха в металните халки в зида и Лостара Юил загледа как един от по-пъргавите Червени мечове се закатери от халка на халка, като изпъваше въжената стълба. След малко вече беше горе и привърза стълбата за други халки.
Тене Баралта се изкачи първи — бавно и тромаво, пъшкаше при всяко напъване нагоре по стъпенките.
Лостара го последва със свит стомах, готова всеки момент да го хване, ако залитне или се подхлъзне.
„Това е лъжа. Всичко.“
Стигна горе, изправи се и заоправя оръжейния колан и пелерината.