Докрета до масата на Мъдслингър и Гентур — и двамата го погледнаха някак гузно и със страх, сякаш бяха обсъждали неприятни неща. Брейвън Тут се наведе над тях и изръмжа тихо:
— Слушайте, тъпаци…
— Ама ние само чакаме Чужденеца — отвърна опулено Мъдслингър. — Нищо друго. Изобщо не сме…
— Млъкни. Виж оная змия там, при стъпалата на входа — бързо!
— Тъкмо излезе — отвърна Гентур примижал. — Змия, казваш. Според мен по-скоро е…
— И си прав. А жертвата не е кой да е, а Банашар. Е, навити ли сте да изненадате един Нокът тази нощ? Направете го и ще почна да мисля хубави неща за вас.
Двамата вече бяха станали.
Гентур си плю на ръцете и разтри длани.
— Мечтаел съм си за такива нощи. Хайде, Мъд. Да не го изтървем.
— По крайбрежната — каза след тях Брейвън Тут. — И после на север, към Стъпалата, ясно?
Двамата се изнизаха през задната врата.
Мъдслингър, знаеше сержантът, бе доста по-корав, отколкото изглеждаше. А и Нокътят едва ли щеше да си помисли, че някой е по петите му. А и при всичките тези тълпи… едва ли щяха да имат големи неприятности. „Войниците обичат да трепят убийци.“
Някой хвърли ашици в дъното на задимената гостилница.
И Брейвън Тут изведнъж потръпна.
„Май съм започнал да се размеквам.“
Сред тълпата имаше много въоръжени, събираха се покрай пристанището, макар че засега оръжията оставаха скрити под тежките наметала, и тези подбрани агенти се придвижваха на определените места. Кимваха си бегло, прошепваха си по някоя дума.
Градската стража стоеше в рехава редица, войниците поклащаха нервно пиките в запотените си ръце, по-дръзките градски биячи пристъпваха напред, с ругатни и закани.
Там, на корабите, имаше уикци.
„И ние ги искаме.“
Предатели до един, а наказанието на предатели беше народно дело. Та нали самата императрица беше тук, в Твърдината на Мок? За да види имперския гняв. „Правила го е и преди, още когато командваше Нокътя.“
„Нищо, че чакате офицер, тъпаци, сигналните огньове са запалени и ние не сме глупави — казват на онези кучи синове да дойдат. Да акостират. Да слязат. Вижте ги, страхливците! Знаят, че е дошъл часът да отговарят за измяната си!“
„Повярвайте ни, ще напълним този залив с уикски глави — няма ли да е хубава гледка на заранта?“
„Богове подземни! Какво е това!“
Хор от гласове изрева последното или нещо подобно, вдигнаха се ръце, пръсти засочиха, очи проследиха яркото огнено кълбо, което профуча през половината небе на запад — оставяше след себе си опашка сиво-синкав дим, като дирята на змиорка по черен пясък. Ставаше все по-голямо, с обезпокоителна бързина.
После… скри се… и миг след това някъде отвъд залива изригна свиреп пукот, вдигна се облак пара.
„Много близо! Една трета левга някъде, нали?“
„По-малко.“
„Ударът не беше силен обаче.“
„Трябва да е било малко. По-малко, отколкото изглеждаше.“
„Мина точно над главите ни…“
„Поличба беше! Поличба!“
„Уикска глава! Видяхте ли я? Беше уикска глава! Хвърлена от боговете!“
За миг разсеян от огнената топка, която сякаш падна точно отвъд залива, Нокътят Сейген Марал отново се запровира напред. Доволен беше от гъстото човешко гъмжило, което вече започваше да се успокоява, макар и още по-настръхнало в очакване.
Някъде пред него същата тази тълпа беше забавила крачките на бившия жрец, което бе добре, тъй като нищо вече не вървеше според плана. Жертвата трябваше да е отседнала за през нощта в странноприемницата на Кууп и Ръката сигурно се събираше в задната улица, за да изчака срещата с него… за нужните подробности.
„Сочене на черепа“ го наричаха обикновено. Посочването на обекта на място, лично. Подобаваща награда за следенето на глупака вече от толкова седмици — да видиш същинското убийство. Все едно, както се обръщаха нещата, май тази нощ сам щеше да си накървави ръцете, след като бе взето решение пияницата да се убие.
Удобно съчетаване на раздвоената му преданост. Сейген Марал беше обучаван от дете в Имперския нокът — още откакто го прибраха, докато стоеше до мъртвата си майка, след Чистката на Восъчните вещици в Мишия квартал преди толкова години. Неприязънта му към императрицата се появи много по-късно, а и ако не беше джисталският старши, така и нямаше да намери фокус или цел. Разбира се, това, че му разкриха как точно е загинала майка му, помогна значително.
Империята беше прогнила дълбоко и той знаеше, че не е единственият Нокът, който съзнава това; също както не беше единственият, който вече изпълняваше заповедите на Джисталеца — повечето хора от Ръката, тръгнали от Твърдината на Мок, се числяха към фантомната Черна ръкавица, името на призрачната организация на Малик Рел. Всъщност нямаше как да се разбере колко от Имперския нокът са минали на негова страна — всеки агент знаеше само за други трима, с които оформяха клетка — класическата структура на Нокътя.