Проклетите кучи синове, които бягаха пред тях, можеха да си бягат така вечно, и сигурно щяха и да го направят, ако командирът им имаше капка мозък в главата. Можеше да избере последна съпротива по някое време. Героично и вдъхновяващо в своето безсмислие. Но май беше твърде умен за това. На запад и все на запад, през пустините.
Ботъл гребна шепа пясък да изтрие кръвта на Корик от пръстите и дланите си. „Просто си лазим по нервите един на друг. Това е всичко.“ Баба му щеше да знае как да се справи с това положение, но тя отдавна беше умряла и духът й бе останал привързан към старата ферма край Джаката, на хиляда левги оттук. Почти можеше да я види в ума си, как клати глава примижала, с онази нейна полуналудничава гениалност. Мъдра за нравите на смъртните, провиждаща всяка слабост, всеки недостатък, четяща по неволни жестове и мигновени изражения, сечаща през размътената повърхност, за да оголи костите на истината. Нищо не оставаше скрито от нея.
Не можеше да поговори с нея обаче.
„Но има и друга жена… нали?“ Въпреки жегата Ботъл потръпна. Тя все още обсебваше сънищата му, онази вещица на Ерес’ал. Все още му сочеше древните брадви, разпръснати по цялата тази земя като каменните листи на обхванало целия свят дърво, разпилени от ветровете на безброй отминаващи векове. Знаеше всъщност, че само на петдесетина крачки на юг от този път има падина, отрупана с проклетите му неща. Ей там, съвсем наблизо, чакаха го.
„Виждам ги, но все още не разбирам значението им. Това е проблемът. Не съм готов за това.“
Очите му уловиха движение долу покрай ботушите му и той видя женския скакалец — лазеше бавно по пясъка, издут от яйца. Ботъл се наведе и го вдигна, стисна го за свитите крилца. С другата си ръка бръкна в торбата си и извади малка черна дървена кутийка, капакът и страничните й стени бяха на малки дупчици. Отвори ключалката и вдигна капака.
Веселата женитба, безценният им скорпион Птича джвъчка. Опашката на свитата в ъгъла твар рязко щръкна от внезапната светлина.
Ботъл пусна скакалеца в кутията.
Скорпионът беше разбрал какво предстои, втурна се напред и след няколко мига вече се хранеше с все още подритващото насекомо.
— За тебе всичко е просто, нали? — измърмори Ботъл.
Нещо тупна в пясъка до него — плод карибрал, кръгъл и с прашливо белезникав цвят. Ботъл вдигна глава и видя спрелия се пред него Кътъл.
Сапьорът носеше цял куп плодове.
— Почерпка.
Ботъл кривна устни и затвори капачета на кутията над Веселата женитба.
— Благодаря. Къде ги намери?
— Поразходих се. — Кътъл кимна на юг. — Там има една падина. Пълно е с карибрал. — Започна да подхвърля плодове и на другите от отделението.
Падина.
— И много ръчни брадви също, нали?
Кътъл примижа.
— Не забелязах. Това по ръцете ти кръв ли е?
— От мене е — изръмжа Корик. Вече белеше кората на плода.
Сапьорът помълча и огледа войниците около себе си. Ефрейтор Тар само сви рамене. Това явно беше достатъчно и Кътъл метна последния карибрал на Смайлс. А тя го хвана с нож.
Всички я гледаха мълчаливо, докато с ловки удари дялкаше кората. Сапьорът въздъхна.
— Мисля да ида да намеря сержанта.
— Няма да е зле — отвърна Ботъл.
— Трябва да пуснеш Веселата да се поразходи — рече Кътъл. — Да си поразтъпче старите крака. Може Лютс да си е намерил нов скорпион — нашият си нямаше равен досега. Говорят за реванш.
— Скорпионите не могат да си разтъпкват краката — отвърна Ботъл.
— Образно го казах.
— Тъй ли?
— Все едно. — Сапьорът се обърна и се запиля нанякъде.
Смайлс успя да обели цялата кора на една ивица и я метна по Корик. Той беше навел глава, но подскочи, щом улови движението с крайчеца на окото си.
Тя изсумтя.
— Взимай я. Добави си я в колекцията талисмани.
Той остави карибрала си на пясъка, надигна се бавно, после потръпна и изгледа с яд Ботъл.
— Мислех, че си го изцерил проклетото нещо.
— Изцерих го. Но още е натъртено, ще наболява.
— Натъртено ли? Едва мога да стоя.
— Ще се оправи.
— Тя може да побегне — отбеляза Тар. — Много ще е смешно, Корик, да гледаме как куцукаш след нея.
Едрият мъж се смири и си седна.
— Достатъчно търпелив съм.
— О-о, цялата се изпотих — рече Смайлс.
Ботъл стана и каза:
— Аз ще се поразходя. Никой никого да не убива, докато се върна.
— Ако някой бъде убит, знахарските ти дарби няма да помогнат много — подхвърли Тар.
— Не мислех за лекуване, а за гледане.
Бяха на север, достатъчно далече от спрялата на лагер колона. На една ниска могила растяха три дървета гулдинда и те спряха под сянката на широките лъскави листа, развързаха вързопа с храна, отпушиха делвата гредфалански ейл, която Фидлър бе донесъл отнякъде, и зачакаха идването на Върховния маг.