Все едно, Старшият на Нокътя, Перла, бе потвърдил заповедта за убийството на Банашар. Удобно.
Задържа се на десет крачки зад бившия жрец, надушваше остро къкрещата жажда за насилие сред тази тълпа — окуражавана от идиотските крясъци „Поличба!“, „Уикска глава“ — но носеше по себе си някои неща, с вложена магия в тях, които да отклонят вниманието и да смекчат мигновения им гняв, колкото и грубо да ги разбутваше с лакти.
Вече бяха близо до кейовете и агентите на Джисталеца бяха сред тълпите, настройваха ги още по-войнствено с добре премерени подвиквания. Не повече от петдесет войници на Градската стража стояха срещу кипящата маса, вече наброяваща стотици и стотици, нищожно присъствие, координирано грижливо, като се разчиташе на некадърността на няколко подбрани офицери в близката казарма.
Забеляза свита по-тежко въоръжени, ескортираща старши офицер на централния кей, пред който вече се извисяваше флагманският кораб на адюнктата. Капитанът носеше много добронамерени имперски заповеди, знаеше Сейген Марал. А те на свой ред щяха неизбежно да доведат до нощ на клане, каквото този град не беше преживявал досега. Дори Чистката в Мишия не можеше да се сравни.
Убиецът се усмихна.
„Добре дошла, адюнкта.“
Дъхът му изведнъж секна, щом усети лекото боцкане на лявото рамо под дрехите си. Малката метална стружка, вкарана под кожата, се беше разбудила — съобщаваше му, че го следи някой със зъл умисъл. „Непохватно. Един убиец трябва винаги да прикрива тези мисли. В края на краищата Мокра е съвсем обикновен естествен талант, няма нужда от специално обучение — шепнещото вътрешно безпокойство, внезапното настръхване — много хора ги притежават тези неща.“
Все едно, дори и непохватният убиец трябваше да знае, също като Сейген Марал, че въпреки всички умения и подготовка „дръпването“, на богинята може понякога фатално да се препъне в „бутането“ на бога.
Вече само на петнайсет крачки напред, Банашар се измъкваше от тълпата и Сейген усети магията му. „Мокра, да. Носи му онова, което на мен ми дават талисманите. Безразличие в началото, после — внезапен импулс, объркване — колкото по-остър е умът, толкова по-уязвим е за такива усещания.“ Разбира се, за да бъде човек убиец, трябваше да се пази от такава издаваща магия. Достатъчен беше усетът за поставения капан, ако питаха Сейген. Задачата му беше проста.
Трябваше първо да отстрани преследвачите си.
Банашар се беше запътил към Стъпалата. Рискът да се позабави малко не беше голям. Зърна входа на задънената уличка вляво, където тълпата се беше разредила. Убиецът тръгна натам и след като подмина и последния човек, бързо сви наляво и се шмугна в уличката.
Тъмно, смет под краката, крива пътека напред. Продължи още пет стъпки, намери една ниша и се скри в нея.
— Готви се да свали пияния — изсъска Гентур. — Ще заобиколи и…
— Тогава след него — изшепна Мъдслингър и побутна приятеля си напред.
Влязоха в уличката и запристъпваха тихо.
Сенките, загърнали нишата, бяха твърде тъмни и непроницаеми, за да са естествени, и двамата войници я подминаха, без да помислят.
Нещо изсвистя тихо покрай лявото рамо на Мъдслингър и Гентур изпъшка, залитна напред, разперил ръце, и рухна. Мъдслингър се обърна светкавично и се сниши, но недостатъчно, и втората малка стрела го удари в гърдите, точно при сърцето. Той падна тежко и тилът му изпращя в мръсните камъни.
Сейген Марал огледа още за миг двете неподвижни тела, после зареди отново двата миниатюрни арбалета, затегнати на китките му. „Първи изстрел, основата на черепа. Втори изстрел, сърцето — този извади късмет, защото се целих ниско в корема. Сигурно не е искал толкова болка. Колко лошо. Все едно… Какво си мислеха те, да ме оберат? Все едно, приключи.“ Оправи ръкавите си да скрие оръжията и продължи след Банашар.
Една шеста камбана по-късно убиецът разбра, че е изгубил жертвата си. Започна да търси с нарастваща паника. Хладният бриз помиташе сухите листа и ги въртеше на вихрушки по калдъръма.
Грамадните буфери от навито въже, висящи от кея, се свиха, щом „Бясната вълчица“ притисна хълбока си в тях, после корабът за миг се отлепи, но въжетата, стегнати здраво за държалата на кея, се изопнаха и го спряха. Подвижното мостче издрънча и тупна на плочите. Гарнизонният капитан и стражите му вече се приближаваха, пренебрегнали демонстративно застаналия „мирно“ отряд на Червените мечове с едноръкия им и едноок командир.