Зад въоръжения отряд тълпата отново се сгъсти и се разнесоха нови викове, този път — на ужас.
— Флагове за чума! На транспортните в залива! Чума!
Войнствеността се отцеди като пикня по крак и ужасът сякаш сграбчи тези крака, стисна здраво, и хората започнаха да се разпръскват във всички посоки, всички на ръба на неподправената, трескава паника. Калам скри усмивката си.
Макар и едва доловимо, потропването на търкалящи се и подскачащи ашици беше предупредило Банашар. Червеят се беше пробудил тази нощ, а с него се възвръщаха и старите сетива на бившия жрец към шепота на магия. Оттогава в бърза последователност, щом се отклони от пътя си и се сви с разтуптяно сърце в някаква задънена уличка, той усети учестения пулс на чародейството… портал, тънка резка, прорязала битието, яростното разгръщане на невидим гоблен… а после, най-сетне — тръпнещи стъпки, все едно нещо страховито и огромно току-що бе стъпило на този остров.
Замаян от вълните на злокобната сила, Банашар се изправи, подпря се за миг на мръсната стена, а после отново тръгна към пристанището.
„Никакъв избор, никакъв. Трябва да видя… да разбера…“
Още щом се приближи, надуши паниката във въздуха, кисело-горчива. И мигновено в сумрака се появиха забързали се покрай него смълчани фигури — началото на отстъпление. Изкривени от страх лица, други — помръкнали от безсилен гняв — сякаш всичките им планове изведнъж се бяха разбили и все още нямаха време да се прегрупират, нямаха време дори да спрат и да обмислят нещата.
„Нещо е станало.“
„Може би е свързано с падналия камък от небето, или каквото беше там.“
Едно време при такова събитие, и то в навечерието на есента, навечерието на идването на Д’рек на тленната земя… „Хм, щяхме да сме излезли на улиците. Да извисим гласовете си до небесата: И съкровищниците щяха да се препълнят, защото с нищо не може да се сбърка…“
Усети в устата си вкус на пепел. „Такива глупаци бяхме. Небесата пропадат, земята се тресе, водите помитат всичко. Нищо от това — нищо! — не е свързано с нашите скъпи богове!“
Стигна до широката крайбрежна улица. Пълно беше с хора. И да беше останала ярост в душите им, беше размътена, безпосочна. Някаква необятна страст беше… заглъхнала.
Някаква старица мина покрай него и Банашар я хвана за ръката.
— Какво се е случило?
Тя го изгледа свирепо и се дръпна, сякаш допирът му можеше да я зарази, и изсъска:
— Чумави кораби! Махни се от мен!
Той я пусна, спря и зяпна корабите в залива.
„Аха. Флаговете…“
Подуши въздуха.
„Полиел? Изобщо не мога да те усетя тук. Нито никъде, впрочем.“ Присви очи. И после бавно се усмихна.
В този момент една тежка ръка тупна на лявото му рамо, рязко го завъртя и…
Някой изпищя.
Измъкна се от кипналата черна мръсна вода. Изправи се, чакъл и тиня се свлякоха, змиорки кръвопийци запляскаха и се загърчиха по калните камъни, натрошените грънци и тухлените парчетии под дървения кей. Стъпка напред, после още една, и още една, тежки, стържещи.
Точно пред него — груба стена, оголила пластове от улични нива, крепостни зидове, стари дренажни дупки чак от най-ранната младост на града — преди човеците да са изковали първото желязо, — когато каналната система е била превъзходна, ефикасна подземна мрежа под равни улици. Премного места за хващане и стъпване при достатъчно решимост, сила и воля.
Застаналият пред тази стена имаше и от трите в изобилие.
Още няколко стъпки.
И катерене.
В град Малаз бе дошъл чужденец.
Тя изпъшка и се подпря на някаква стена. Каква грешка: да се опита да преплува с цялата тази броня. А след това — онези гадни змиорки! Беше излязла от водата, цялата покрита с проклетите твари. Ръце, рамене, крака, врат, глава и лице, гърчеха се и шаваха, и сигурно всички бяха пияни, както и да е, не беше никак забавно, докато ги махне една по една. Стиснеш по-силно и плискаха кръв, черна такава, миризлива. Но трябваше да стискаш, да ги хванеш добре, защото зъбатите им усти държаха здраво — и оставяха кръгли ранички.
После взе да залита по брега като някоя вещица на червеите или демон — ха, онова улично псе, дето я подуши, побягна, нали? Тъпо псе.
Каналната шахта беше доста стръмна, но пък имаше железни стъпенки, по които да се издърпа, после катеренето, което едва не я преби, но нямаше начин. Жаждата е властен господар. Най-властният. Но си беше смъкнала бронята там, затънала до колене в тинестото дъно, а килът на проклетия кораб едва не й отсече главата — шлема го отпра, нали? И ако каишката му не се беше скъсала навреме… Все едно, дори оръжейния си колан беше захвърлила. Нищо нямаше, което да заложи, а това беше лошо. Освен този нож, единственият останал й нож.