Беше жадна. Трябваше да махне от устата си вкуса на пристанищната тиня, особено при онова първо вдишване, след като с мъка успя да излезе на повърхността, когато засмука с главата напред подутия труп на гадния плъх — това вече наистина за малко щеше да я убие — ами ако се беше оказал жив и беше пропълзял в гърлото й? Имала беше подобен кошмар веднъж. При едно „сухо“ заклинание, но те това и правеха — припомняха на човек, че светът е ужасен и гаден, и отвратителен, и че има неща, които искат да те спипат. Паяци. Плъхове. Гъсеници.
Някаква тълпа ли беше имало тук, горе? Малко бяха останали вече. А и тези, които се доближаваха до нея, все врещяха и побягваха, обзети от някаква шантава паника. Потърка засърбелите я рани по лицето, примига да махне мръсотията от очите си, вдигна глава и се огледа.
„Я… Това пък кой е?“
Изведнъж изтрезня, изведнъж се избистри умът й, нажежен до бяло пламък прониза мозъка й и знае ли човек какво още.
„Чакай, чакай, чакай… я, а това там кой е? Точно там, о… не, не се обръщай, късно е. Много, много, много късно!“
Заситни напред, колкото можеше по-тихо, озова се точно зад него. Извади ножа с дясната си ръка, изпъна напред лявата. Само още пет крачки…
Сейген Марал пристъпи от уличката. Жертвата беше побягнала назад. Кучият му син. Но ето го отново, няма и на десет крачки, с няколко души наоколо. Удобно. Нямаше вече да се крие. Понякога си струваше да се напомни на гражданите, че Нокътят винаги е тук. Винаги готов да извърши нужното.
Убиецът бързо измъкна намазана с паралт кама изпод наметалото си и тръгна напред.
Някаква жена беше зяпнала Банашар — мокра и грозна, една змиорка бе увиснала под лявото й ухо, жена с кървави рани по оголената плът — всички се дръпваха, щом я видеха. „Да, изглежда все едно е чумава, но не е. Все едно.“
Отново насочи вниманието си към гърба на жертвата, запристъпва пъргаво напред, без да издава звук. Щеше да завърти глупака, да види смъртта в очите му. Така удоволствието винаги беше по-пълно, този прилив на сила, нахлула в убиеца, когато очите се срещнат и наред с болката внезапно лумне осъзнаването на неизбежната смърт.
Знаеше, че е пристрастен към това. Но пък не беше единственият, нали?
Сейген Марал се усмихна, пристъпи зад пияницата, пресегна се и го спипа за рамото, завъртя го, а камата в другата ръка се измъкна изпод наметалото, той замахна…
От тъмната уличка се разнесе писък.
Дръпнаха го, Банашар се обърна и видя на лицето на непознатия пред себе си стъписване и ужас.
Една жена го беше стиснала за ръката — ръка, в която блестеше лъскав нож — и пред смаяния поглед на все още неразбиращия нищо Банашар удари с изпънатата си длан лакътната сгъвка на същата ръка и я счупи. Ножът изхвърча, завъртя се във въздуха и издрънча на плочника, а жената изръмжа, дръпна надолу счупената ръка и заби коляното си в лицето на мъжа.
Последва дивашки пукот, плисна кръв и главата се отметна с опулени очи, а жената изви ръката на мъжа и го натисна с лице надолу в камъните. Смъкна се върху него, хвана го за косата с две ръце и започна да блъска главата му в камъните.
И между всяко пращене от гърлото й се изтръгваха думи:
— Не…
Хряс!
— Ти…
Хряс!
— Няма!
Хряс!
— Той е…
ХРЯС!
— Мой!
Сащисан, Банашар се пресегна, хвана ужасното привидение за ръката и го дръпна.
— В името на Качулатия, жено! Пръсна му черепа! На каша стана! Спри! Спри!
Тя се обърна към него с удивителна плавност и връх на нож се опря точно под дясното му око. Раздраното й, плувнало в кръв мръсно лице се озъби.
— Ти! Най-после! Арестуван си!
И някой изпищя от уличката. Отново.
На трийсет крачки оттам Фидлър, Геслер и Сторми бяха зяпнали свадата. Опит за убийство, прекъснат — с фатална жестокост — от някаква жена…
Геслер изведнъж стисна ръката на Фидлър.
— Ей, това е Хелиан!
„Хелиан? Сержант Хелиан?“
После я чуха, че обяви арест.
В същото време малко по-надалече въздухът се цепеше от писъци, хора затичаха като полудели от брега. „Добре де, за какво е всичко това? Все едно.“ Очите му не се откъсваха от Хелиан, която влачеше след себе си горкия човечец, който изглеждаше не по-малко пиян от нея… „Мъжът й?“ Фидлър се поколеба и поклати глава.
— Няма начин.
— Прав си — каза Геслер. — Е, Фид, среща след една камбана, нали?
— Аха.
Тримата се разделиха. Геслер и Сторми завиха на юг по път, който щеше да ги отведе през реката на първия мост, а Фидлър тръгна на запад, към Централния квартал.