Остави зад гърба си паническите викове откъм северния край на Централния пристан. Те обаче сякаш се приближаваха, въпреки бързия му ход.
„Чумата. Умен ход, Кенеб. Чудно само колко ще издържи тази измама?“
Скоро стигна познатите улици и го заля радост.
„Ей. У дома съм си. Представи си! У дома.“
А после, след десетина крачки, видя дюкяна — тясна врата под порутената стряха, от която се полюшваше лъскав тенекиен диск с ецван с киселина символ. Горяща мишка. Фидлър спря и потропа. Вратата беше много по-здрава, отколкото изглеждаше. Той удари още няколко пъти с юмрук, после чу скърцането на резета от другата страна. Вратата се открехна. Две малки гуреливи очи го изгледаха за миг и се отдръпнаха.
Той бутна и вратата се отвори широко.
Пристъпи вътре. Площадка и водещо нагоре стълбище. Собственикът вече се беше качил до средата, влачеше единия си вкочанен крак, тъмносиният му халат пък се влачеше след него. В едната му ръка имаше фенер, поклащаше се и мяташе дивашки сенки. Сержантът го последва.
Дюкянът на горния етаж беше претъпкан с домъкната плячка от стотици битки, стотици превзети градове. Оръжия, броня, драгоценни накити, гоблени, топове скъпа коприна, знамена на победени армии, статуи на незнайни герои, крале и кралици, на богове, богини и демонски духове. Фидлър се огледа — старецът палеше още два фенера — и каза:
— Добре се оправяш, Так.
— Изгуби го, нали?
Сержантът потръпна.
— Съжалявам.
Так мина зад широката лъскава маса и полека седна в един плюшен стол, който можеше да е тронът на някой дребен крал в Кюон.
— Небрежен дребосък си ти, Фидлър. Знаеш, че ги правя само по един. Пазар няма, нали… да, спазвам си обещанията с тях. Рожби на любов, всеки път, но такава любов не пълни стомаха, не храни жените и всички онези изтърсаци, които даже не приличат на мен. — Очичките му лъснаха като траурни монети. — Е, и къде?
Фидлър се намръщи.
— Под Ю’Гатан.
— Ю’Гатан. По-добре той, отколкото ти.
— И аз си помислих така.
— И след това премисли?
— Виж, Так, не съм вече опулен новобранец. Можеш да престанеш да се държиш с мен, все едно съм проклет чирак, а ти си майсторът ми.
Двете рунтави вежди се вдигнаха.
— Ама, Фид, изобщо не правех такова нещо. Ако се чувстваш така, то е, защото нещо ти се е поразмърдало в тъпия череп. Стари навици и прочие. Казах го сериозно. По-добре той, отколкото ти.
— Карай — изръмжа сержантът и седна на един стол. — Както казах, добре се оправяш, Так. Обаче как така и не успя да го оправиш тоя крак?
— Разсъждавам по следния начин — отвърна старецът. — Куцането печели симпатия — близо пет процента. И понеже изобщо не се оплаквам, мислят, че съм нещо като ветеран. От клиентите ми от войската това са още пет процента. После са домашните. Жените са по-щастливи, като знаят, че не мога да ги хвана…
— Жените? Защо изобщо се съгласи да направиш това?
— Ами, четири жени се събират и решават, че искат да се оженят за мене, малко трудно е да откажа, нали? Вярно, не беше заради мъжествения ми вид, нито заради кривия майстор на бебета между краката ми. Беше заради този нов дюкян и заради всички тия неясно откъде дошли пари, дето ми помогнаха да се вдигна на крака. Заради къщата тука, в Централния квартал. Мислиш ли, че съм единственият, който загуби всичко в Мишия?
— Е, добре, щом те прави щастлив. Значи си запазил куцането. И си спазил обещанието. Е?
Так се усмихна. Бръкна под масата, издърпа две резета и Фидлър чу как скритото чекмедже изстърга по жлебовете. Старецът избута трона назад, бръкна в чекмеджето и внимателно извади нещо, увито в парцали. Сложи го на масата и разви парцалите.
— Малко подобрения — измърка доволно. — По-добър обхват например.
Вперил очи в необичайния арбалет, Фидлър попита:
— Колко по-добър?
— Двайсет разтега отгоре според мен. Още не съм го пробвал. Но виж го само. Десет железни шини, извити заедно. Най-вътрешната държи повечето пружина, по-навън се отпускат. Тетивата е четиристотин жички, усукани в двайсет, след това са увити в черво от бедерин и киснати в мас от денрабъ. Старият ти беше двеста жички по десет. Сега виж ложето — имах само глинени имитации на проклетии, острилки и подпалвачки, претеглих ги точно, колкото можех…
— Острилки и подпалвачки?
Старецът кимна и каза малко припряно:
— Защо само проклетии, запитах се? Ами защото това се искаше и така го направихме ложето, нали? Но макетите ми дадоха идея. — Бръкна отново в чекмеджето и извади глинен модел на граната с големина колкото проклетия. — Тъй че в този направих ложета в това, да съберат пет острилки или три подпалвачки — теглото на трите групи е близко, между другото — морантите винаги са точни в тия неща. — Докато говореше, вдигна глинения предмет с едната ръка отгоре и другата отдолу, завъртя в противоположни посоки, докато се чу стържене, и след малко държеше двете половини на кухия макет. — Подобрения, както казах. Сега можеш да зареждаш както ти хареса, без да се налага да сменяш ложето на арбалета. Имам десет готови от тия. Празни, хубавички и леки, няма да изхвърчиш през Портата на Гуглата, ако случайно някоя вземе, че се счупи в торбата ти.