— Ако увисна от ухото ти? Наистина, сержант, това е нелепо…
Чуха глухо мърморене от улицата зад тях и се обърнаха. Трийсетина от местните, запътили се бяха към Крайбрежната. Някои носеха лъкове и тенекии с горящ катран.
— Какво се канят да правят?
— Мислят, че флотата е чумава — отвърна бившият жрец. — Предполагам, че се канят да подпалят поне няколко транспортни кораба.
— Чума ли? Няма никаква чума…
— Знаем го аз и ти. Обаче има друг проблем — добави Банашар, щом тълпата ги видя и няколко души се отделиха от нея и бавно и застрашително закрачиха към тях. — Тия рани по тебе, сержант — лесно ще ги сбъркат с признаци на чума.
— Какво? Богове долни, давай да влизаме в тая кръчма.
След миг се вмъкнаха през вратата.
Посрещна ги синкав мрак, накъсан само от пламъчетата на няколко лоени свещи, запалени по черните маси. Имаше само един посетител, жена, седнала близо до задната стена. Таванът беше нисък, подът — осеян с боклуци. Душният въздух миришеше на плесенясало сирене.
Вдясно от тях се появи собственикът — тънък като клечка далхониец, очите му гледаха в различни посоки — нито едно не се спря на Хелиан или Банашар, но пък за сметка на това той се заусмихва мазно и закърши ръце.
— О, сладка любовна срещичка, да? Моля! Имам свободна маса, да! Запазена точно за такива като вас!
— Затваряй си мръсната уста или ще ти я зашия — каза Хелиан. — Покажи ни я тая проклета маса и дай кана с к’вото и да е, стига да не ни излезе през носовете.
Мъжът закима, изкуцука до една маса, пресегна се сто пъти, докато докопа столовете, и много показно ги издърпа по мръсотията.
Банашар понечи да седне, но изведнъж се дръпна.
— Богове подземни, тази свещ…
— О, да! — ухили се далхониецът. — Малкото останали вещици на восъка са прещедри с „При Смайли“. Заради историята, нали?
Отвън при входа се разнесоха викове и кръчмарят примижа.
— Неканени гости. Един момент, само да ги отпратя. — И закуцука към вратата.
Хелиан най-после пусна бившия жрец и се тръшна на стола срещу него.
— Да не си се опитал да бягаш — изръмжа му. — Не съм в настроение.
Собственикът открехна вратата зад нея. Няколко кротки думи, последвани от още по-шумни закани.
Хелиан видя как очите на Банашар пробягаха над нея — имаше добра гледка към онова, което ставаше при входа — после той се дръпна в стола си ококорен, — а сред тълпата отвън се разнесоха крясъци, последвани от панически бяг.
Хелиан се намръщи и се обърна.
Собственикът беше изчезнал. Вместо него на прага стоеше демон, с гръб към тях, толкова голям, че изпълваше цялата рамка. В грамадните му лапи се гърчеше жертва… и пред очите на сержанта демонът отпра главата на пищящия мъж, подаде се навън и я запокити сред разбягалите се граждани. После хвърли натам и безглавия труп.
Гледката странно се замъгли, в кръчмата нахлу сладък, уханен аромат и след миг демонът изчезна и на мястото му изникна старият далхониец, изтупа ръцете си и предницата на мръсната риза, обърна се и закуцука обратно към масата.
Под разногледите очи пак лъсна усмивка.
— От най-хубавата бира значи, кана. Ей сега идва!
Хелиан се обърна към жената до задната стена. Очевидно курва. Изсумтя и подвикна:
— Ей! Как е клиентелата?
— На кой му пука?
— Тука си права, знаеш ли.
— Млъкнете! — извика Банашар, все едно някой го душеше. — Това е демон Кенрил’а!
— Не е лош — каза курвата: — Като го опознаеш…
Иззад тезгяха се чу трясък на грънци и ругатня.
На малки групички, на банди, на отряди в раздърпан строй тълпите отново започнаха да прииждат по крайбрежната около Централните кейове. Този път се мяркаха повече оръжия, някои носеха и лъкове. В тъмното проблясваха факли, разнасяха се команди.
Подпрян на носовото перило на „Силанда“, привързана точно зад дългата лодка, с която бяха дебаркирали Червените мечове, Корик погледа ставащото на брега, след което се обърна.
— Сержант Балм.
— Какво?
— Скоро ще си имаме неприятности.
— Типично — изсъска ядосано Балм. — Фид духва нанякъде, Геслер изчезва. Оставам само аз, а свирка нямам, нали? Детсмел, иди да кажеш на Юмрук Кенеб. Виж там какво ще се иска от нас.
Ефрейторът сви рамене и тръгна.
Тар тъкмо се качваше, вече навлякъл бронята.
— Сержант, долу имаме сандъка с муниции на Фид…
— Ташаци на Гуглата, вярно! Кътъл, бягай долу. Острилки и подпалвачки, всичко, което можеш да вземеш. Троутслитър, ти какво правиш там?
— Мислех да се мушна в оная тълпа — отвърна войникът от перилото, тъкмо беше прехвърлил единия си крак и се канеше да скочи в мръсната вода. — Не звучи добре, нали? Там има водачи — Нокти сигурно, знаеш колко обичам да трепя такива. Мога да пообъркам нещата, та да станат, както трябва да са…