— На парчета ще те разкъсат, идиот. Стой тук, бездруго сме малко.
Корик се сви до Тар и Смайлс.
— Фид непрекъснато го прави това, нали?
— Спокойно — рече Тар. — Ако се наложи, аз и тежките на Геслер ще задържим кея.
— Чакаш го с нетърпение, нали? — обвини го Смайлс.
— Че защо не? Откога уикците са заслужили тази съдба? Тази сган жадува за Четиринайсета. Чудесно, защо да ги разочароваме?
— Щото заповядаха да стоим тука на борда — рече Смайлс.
— По-лесно е да държим кея, вместо ония да се качат на борда.
— Ще скочат обратно — предсказа пророчески Корик. — Само като видят ония глави.
— Досърбяло ме е за бой, Корик.
— Хубаво. Тар, иди горе и се приготви. Аз, Смайлс и Кътъл ще сме точно зад теб, с няколко дузини острилки.
Коураб Билан Тену’алас се появи до тях. Нахлузваше кръгъл щит на лявата си ръка.
— Поемам фланга, ефрейтор Тар. Намерих една секира, имам опит с това оръжие.
— Добре си дошъл — отвърна Тар и погледна през рамо към Шортноус, Флашуит, Уру Хела и Мейфлай, които намъкваха бронята си. — Шестима, всичко. Първа линия. Да се опитат да минат през нас.
Кътъл се появи, мъкнеше голям сандък.
— Раздай ги, сапьор — нареди Балм. — След това всички горе и залп срещу тълпата.
Корик зареди арбалета си и потупа Тар по рамото.
— Да идем да огледаме. В настроение съм да убия някой.
Ефрейторът се изправи и плю на дъските.
— Не сме ли всички така?
23.
Щом стигнаха до Рампата — стълбището, водещо към Твърдината на Мок, — Калам Мекхар погледна назад. Отвсякъде прииждаха трескави тълпи и всички като че ли се придвижваха към пристанищната улица. Кой стоеше зад всичко това? И що за възможна причина можеше да има тук?
Четиринадесета нямаше да се въвлече в убийствена касапница. Всъщност единственият реалистичен изход щеше да е обратният. Стотици, хиляди граждани като едното нищо можеше да загинат тази нощ, преди останалите да побегнат. Вярно, на кея имаше само шепа морски пехотинци, но той знаеше много добре, че разполагат с морантски муниции. А и Бързия Бен беше там, разбира се.
„Само не се изтощавай, приятел. Мисля…“ Убиецът бръкна под гънките на наметалото си, за да се увери за пореден път, че още носи жълъда, който му беше приготвил Върховният маг. „Моят ашик в дупката.“ Стигнеше ли се до това, можеше да призове Бързака. „И мисля да…“
Без да се поколебае, адюнктата се заизкачва по Рампата. Другите я последваха.
Беше дълго и уморително изкачване, редове и редове стъпала, видели немалко пролята кръв. Калам нямаше много приятни спомени за улица „Рампата“. „Тя е горе и надолу тече, тече.“ Вече бяха над нивото на Горните имения, минаваха през завихрени мъгли, натежали от миризмата на дим. Стената вляво от тях се бе покрила с капки кондензирана пара, сякаш самата височина бе започнала да се поти.
Долу по улиците като змии пропълзяха светлини от факли. Тук-там тревожно закънтяха камбани на Градската стража и едно от именията изведнъж лумна в пламъци, извиси се черен дим, осветен зловещо отдолу. До ушите им стигнаха първите писъци.
Нито дума не си размениха, докато се изкачваха, без да спрат, за да си поемат дъх. Нищо освен приглушеното шумолене и подрънкването на броня, и все по-задъханото дишане с всяко следващо стъпало. Размътената луна се появи и хвърли бледа светлина над града и залива, огря остров Старата наблюдателница в най-външния край на пристанището, сребристите тръстики на Калния остров и, още по на юг, срещу устието на река Червената пещера — острова на Червея, където се издигаха руините на отдавна изоставен храм на Д’рек. Водата отсам Калния остров гъмжеше от транспортни съдове, ескортите на Нок стояха на позиции между тях и четирите кюонски дромона от антуража на императрица Ласийн, все още привързани по кейовете точно под Твърдината на Мок.
Светът изведнъж се вряза смален в погледа на Калам, като детайл от детска играчка. Ако не бяха многобройните светлини от факли, настъпващи към Централните кейове, едва видимите тичащи фигури по улиците и далечните викове откъм гърчещия се в конвулсии град, панорамата щеше да е почти живописна.