Дали не гледаше сега предсмъртната агония на Малазанската империя? На острова, където се бе родила, може би щеше да се възвести рухването й — тук, тази нощ, в хаотичен, безумен вихър от жестокост. „Адюнктата съкруши въстанието в Седемте града. Това трябваше да е триумфално завръщане. Какво направи, Ласийн? Извън властта ти ли е вече този побеснял звяр?“
Колко тънко беше булото на цивилизацията. Отмятането му изискваше нищожно усилие, а още по-малко — подстрекателството. Предостатъчно убийци и разбойници имаше на този свят, а много от тях като нищо можеше да носят одежди на благородник, инсигнии на Юмрук, халати на жрец или схолар. Предостатъчно имаше, несъмнено, които жадуваха за хаос и възможностите, които им поднася той. За безумна жестокост, за отприщване на омраза, за убийство и насилие. Всеки повод щеше да е достатъчен. А можеше и без повод.
Адюнктата се изкачваше нагоре без колебание. Все едно отиваше на ешафода, примирена с всичко, което е отредила съдбата. Вярно ли я разбираше Калам? Не знаеше.
Но вече наближаваше часът, в който трябваше да реши.
И той се надяваше. Молеше се. Изборът, който щеше да направи, щом дойдеше този час, трябваше да е несъмнен и неизбежен. Все пак някакво съмнение се промъкваше, че изборът ще е много по-труден, отколкото смееше да си признае.
„Живота ли избирам, или избирам смъртта?“
Погледна надолу, вдясно, към четирите кораба точно под тях.
„Доста хора е довела обаче.“
На средата на пътя до парк „Гарванов хълм“ Ботъл спря пред една врата. Сърцето му се беше разтуптяло, от лицето му капеше пот. По улиците кипеше магия. Лабиринтът Мокра. Изкривяваше мислите на нищо неподозиращите, изпълваше черепите им с жажда за насилие. И самотни фигури, мъчещи се да изплуват през мощната вълна, бяха жертвите й — принуден беше да заобикаля, докато стигне до тази врата, по тесни задни улички, под Северна речна, затънал до глезени в мръсната тиня на река Малаз, където гъмжеше от лакоми твари. Но най-сетне беше стигнал.
Извади нож и като внимаваше да не вдигне много шум, драсна по вратата. В момента улицата зад него беше празна, но вече чуваше първите шумове на вакханалията — трясък на дърво, пронизителното цвилене на умиращ кон, вече из целия град псетата виеха, сякаш някаква древна вълча памет се бе пробудила в тях. Драсна още веднъж.
Вратата изведнъж се отвори широко. Висока сивокоса жена го изгледа безизразно.
— Агайла — каза Ботъл. — Чичо ми е женен за сестрата на мъжа на леля ти. Роднини сме!
Тя отстъпи.
— Влизай бързо, освен ако не искаш да те разкъсат!
— Аз съм Ботъл — каза той задъхано и я последва. Малка билкопродавница, въздухът беше спарен и наситен с миризми на лечебни треви. — Е, това не е истинското ми име, но…
— О, остави това. Ботушите ти са мръсни. Откъде идваш и защо избра точно тази нощ да посетиш град Малаз? Чай?
Ботъл примига и кимна.
— Аз съм от Четиринадесета армия, Агайла…
— Доста глупаво от твоя страна, нали?
— Моля?
— Трябваше да се криеш там по корабите с другите, скъпо момче.
— Не мога. В смисъл, адюнктата ме прати да…
Тя се обърна.
— Да ме видиш ли? Че за какво?
— Не. Идеята да те намеря си е моя. Търся един. Важно е. Трябва ми помощта ти.
Тя отново му обърна гръб и наля две чаши билкова отвара.
— Ела си вземи чая, Ботъл.
Щом той пристъпи напред, Агайла рязко се обърна, бръкна в гънките на наметалото му и издърпа парцалената кукла. Огледа я за миг, навъси се и я разтърси пред очите му.
— А това какво е? Имаш ли си представа в какво се навираш, дете?
— Дете? Чакай…
— Тоя ли трябва да намериш?
— Ами… Да.
— Значи не ми оставяш никакъв избор, така ли?
— Моля?
Тя отново натика куклата под наметалото му и му обърна гръб.
— Изпий си чая. После ще говорим.
— Можеш ли да ми помогнеш?
— Да спасиш света? Естествено.
„Да спася света? Адюнкта, ти изобщо не спомена за тази част.“
Корик завъртя рамене да намести тежестта на металната ризница. Дългият меч и щитът лежаха на влажните камъни зад него. В ръцете в стоманени ръкавици държеше арбалета си. На три крачки вляво от него стоеше Смайлс, с острилка в дясната ръка, зъбите й лъщяха на бледата лунна светлина. Вдясно беше Кътъл, приведен над мунициите, подредени върху непромокаема пелерина. Сред тях имаше и проклетия.
— Чакай, Кътъл — изръмжа Корик, щом видя гранатата. — Проклетията я подаваш назад, нали? Освен ако не смяташ да изгърмиш всички ни тук, да не говорим за „Силанда“ и „Бясната вълчица“.
Сапьорът примижа.
— Ако отнесе с нас сто от тях, ще съм щастлив, Корик. Тая я забрави, тя е за последно — дотогава сигурно бездруго вече ще сме паднали…