— Но може би живи още…
— Гледай да го избегнеш, войник. Освен ако не ти харесва тълпата да се позабавлява с останалото от теб.
Корик се намръщи и погледна множеството срещу тях. На двайсет крачки, напираха, крещяха ругатни и грозни закани. Немалко сериозни оръжия се мяркаха. Градската стража се беше разкарала и единственото, което като че ли все още задържаше тия глупаци, беше плътната редица войници с щитове пред тях. Тар, Коураб Билан Тену’алас, Уру Хела, Мейфлай, Шортноус и Флашуит. Отблъскваха камъните и парчетата тухли почти лениво с щитовете си.
По фланговете на градската гмеж обаче се готвеха да хвърлят горящи стрели.
„Първо ще се опитат да запалят корабите, а това не е добре.“ Не мислеше, че „Силанда“ ще изгори, не и след онова, което им беше казал Геслер. Но „Бясната вълчица“ беше друга работа. Погледна през рамо и видя ефрейтор Детсмел да слиза на кея. Юмрук Кенеб зад него заговори:
— Сержант Балм.
— Да, Юмрук?
Кенеб се огледа.
— Къде са Геслер и Фидлър?
— Разузнаване, сър.
— Разузнаване? Ясно.
— Онези стрели, сър…
— Дестраянт Рун’Турвиан ме уверява, че привързаните ни за кея съдове ще са в безопасност. Транспортните, уви, са друго нещо. Сигнализирахме на най-близките със заповед да се отдръпнат. Което означава, сержант, че вашите войници остават сами. Корабната балиста на „Бясната вълчица“ ще ви осигури поддръжка.
— Благодарско, сър — каза Балм и очите му лъснаха малко странно. — Къде е обсадата?
— Моля?
Детсмел се окашля.
— Не му обръщайте внимание, сър. Щом почне боят, ще се оправи. Юмрук, казвате, че стрелите няма да подпалят корабите… щом го разберат, ще ги насочат към нас.
Кенеб кимна и се обърна към Кътъл.
— Сапьор, искам да поразите стрелците на фланговете. Не ги изчаквайте. Острилки, стига да са в обхвата.
— Ясно, сър. Галт, Лоуб, елате тука и си вземете по две — не проклетията, Галт, идиот такъв — от ония малките, кръглите. По две, проклети да сте, не повече. Ако трябват още, се връщате…
— По три?
— Не! Помисли, Лоуб. Колко ръце имаш? Третата къде ще я държиш — в задника си ли? Две и да не сте ги изтървали, че целият този проклет кей ще изчезне, заедно с нас. — Обърна се. — Юмрук, сега ли да ги ударим?
— Защо не — отвърна Кенеб. — С малко късмет, другите ще се пръснат.
В този момент към такелажа на „Бясната вълчица“ изсъскаха запалени стрели. Жужащите дъги обаче изведнъж се стопиха.
— Страхотно — изсумтя Корик. — Действай, Кътъл. Следващите ще са по нас, обзалагам се.
Кътъл се прицели вдясно, Галт и Лоуб — вляво. Глинените гранати излетяха.
Взривове, трясък, падащи тела, писъци…
Средата на тълпата се понесе напред с гърлен рев.
— Мамка му! — изръмжа един от тежката пехота отпред.
Смайлс метна гранатата право в средата на връхлитащата тълпа.
Нов взрив, този път само на десет крачки от стената от щитове, която инстинктивно се дръпна назад. Крясъци, кръв и късове месо, тела, спиращи напора на нападателите — фронтът на атаката се бе превърнал в хаотична гмеж, но другите отзад връхлитаха през тях.
Корик се измести вдясно — чу някой да реве заповеди, плътен глас, властен — отсечено като малазански офицер. Искаше го тоя кучи син.
Балистата, монтирана на носа на „Бясната вълчица“, изтрещя и стрелата се вряза в тълпата сред порой от кръв. Стрела, направена да пробива дупки в корабни корпуси — пронизваше без усилие плът и кости, тяло след тяло.
Още няколко стрели излетяха към войниците на кея, а след това тълпата стигна до предната линия.
Безредни, уверени, че силата на устрема им ще стигне да разбие стената от щитове, нападателите не бяха подготвени за съвършено разчетения ответен тласък на тежката пехота. Засвяткаха мечове.
Единственият войник, необучен в поддържането на стена, беше Коураб Билан Тену’алас и Корик видя как Смайлс скочи зад него, докато той сечеше със секирата. Мъжът срещу него беше грамаден, въртеше два къси меча, забиваше с единия, с другия замахваше отгоре и Коураб отстъпи в защита с кръглия щит… а Смайлс, видяла пролука, метна нож и прониза нападащия в гърлото. Докато той рухваше, Коураб замахна и секирата му изпращя в незащитената глава.
— Запълни редицата! — изкрещя Смайлс и го избута напред.
Корик зърна за миг смътна фигура — не беше водачът им — „Богове, това е маг и се готви да отвори лабиринт“ — надигна арбалета, натисна спусъка…
Улучи.
Още три взрива изтрещяха по-назад в напиращата тълпа. Изведнъж атаката се огъна и стената от щитове настъпи крачка напред, после още една, оръжията сечаха да довършат ранените. Хората се разбягаха и Корик чу как някой вика да се прегрупират за нова атака.