„Първата вълна падна.“
Десетки трупове бяха осеяли каменната настилка, отвсякъде се чуваха викове и стонове.
„Богове подземни! Свои убиваме тук!“
На фордека на „Бясната вълчица“ Кенеб се обърна към капитан Ринаг. Едва сдържаше гнева си.
— Капитане, сред тълпата има военни. Без униформа.
Мъжът беше пребледнял.
— Нищо не знам за това, Юмрук.
— Защо е всичко това? Те няма да се докопат до Четиринадесета.
— Н-не знам. Заради уикците е — тях искат. Започнал е погром и няма как да се спре. Цяла армия настъпва към равнините на Уик…
— Армия ли? Каква армия?
— Паплач. Но казват, че са над десет хиляди. И ветерани има между тях.
— И императрицата го одобрява? Все едно. — Кенеб се обърна отново към града. Кучите синове се прегрупираха. — Добре. Ако всичко това продължи още малко, може да отменя заповедите, дадени ми от адюнктата. И да дебаркирам с цялата проклета армия…
— Юмрук, не можете да го направите…
Кенеб се извърна рязко.
— Не много отдавна тъкмо вие настоявахте за това!
— Чумата, Юмрук! Ще нанесете гибел…
— И какво? По-добре да нанеса, отколкото да приема, особено при тези обстоятелства. Значи, освен ако императрицата не крие цяла армия в града, Четиринадесета може да потуши този метеж. Боговете знаят, имаме достатъчно опит в такива ситуации. И признавам, готов съм да направя точно това.
— Юмрук…
— Напуснете този кораб, капитане. Веднага.
Ринаг го зяпна.
— Заплашвате ли ме?
— Да ви заплашвам? Колтейн беше разпънат на кръст пред Ейрън. Докато армията на Пормквал се криеше зад градските стени. Силно съм изкушен, капитане, да ви прикова на нещо такова тук и сега. Подарък за неверниците там, просто да им напомни, че някои от нас не забравят истината. Ще си поема дъх три пъти и ако все още сте тук, когато свърша…
Капитанът се изниза.
Корик видя как офицерът бързо-бързо се спусна по мостчето, след което заобиколи покрай стегнатата редица на бойците от тежката пехота. Изглежда, се беше запътил към най-близката тълпа, напираща от една от по-широките улици.
Ако беше разсъдил, щеше да намери нужните извинения в мрачните мисли, които се нижеха в ума му. Но не разсъди. А колкото до извиненията — те не му бяха нужни. Изобщо.
Вдигна арбалета.
Пусна стрелата.
Видя как порази бягащия капитан между плешките. Видя го как се просна по очи, разперил ръце.
Тар и другите в първата редица се обърнаха и го изгледаха мълчаливо за миг, с безизразни лица под шлемовете.
Смайлс се изсмя невярващо.
По мостика тежко изтропаха ботуши, след тях — дрезгавият глас на Кенеб:
— Кой направи това?
Корик се извърна към Юмрука.
— Аз, сър.
— Вие току-що убихте капитан на Унтската дворцова гвардия, войник.
— Да, сър.
Тар отдолу подвикна:
— Тръгват отново насам! Май ги побърка, Корик.
— Толкова по-добре — изръмжа полукръвният сети и зареди арбалета. Чакаше Кенеб да заговори. Да заповяда на Балм да го арестува.
Но Юмрукът не каза нищо. Обърна се и тръгна към „Бясната вълчица“.
— Лошо, Корик — изсъска Смайлс. — Чакай само Фид да чуе за това.
— Фид ли? — сопна се сержант Балм. — Ами адюнктата? Ще те обеси, Корик.
— Да ме беси. Пак бих го направил. Кучият син искаше да му предадем уикците.
Изтръпнал, Кенеб отново стъпи на палубата. „… искаше да му предадем уикците…“ Морската пехота и матросите до един бяха вперили погледи в него, дестраянт Рун’Турвиан идваше насам.
— Юмрук Кенеб, нещата тази нощ не тръгват добре, нали?
Кенеб примига.
— Дестраянт?
— Много тежко нарушение на дисциплината…
— Извинявам се — прекъсна го Кенеб. — Но явно не сте разбрали. Преди известно време адюнктата обяви рождението на Ловците на кости. Какво беше видяла тя тогава? Аз само го долавях — едва го долавях. Подозирах по-скоро. Но сега… — Поклати глава. — Три отделения на кея, и не отстъпват. Защо?
— Юмрук, заплахата беше разбрана и трябваше да се отвърне.
— Можехме да срежем въжетата и да отплаваме. Но сме тук. Тук са, готови да разкървавят носа на всеки, който посмее да се доближи. Готови да отвърнат на кръв с кръв. Дестраянт, тази нощ, точно тук, в град Малаз, като бог дебне Измяната. — Тръгна покрай войниците към предния мостик. — Балистата заредена ли е?
Един от екипажа кимна.
— Тъй вярно, Юмрук.
— Добре. Приближават се.
Дестраянтът го настигна.
— Юмрук, не разбирам.
Кенеб извърна очи от разярената приближаваща се тълпа.
— Но аз разбирам. Държим кея и на нито един проклет войник не му пука за нищо друго! Защо? — Удари с юмрук по перилото. — Защото чакаме. Чакаме адюнктата. Ние вече сме нейни, дестраянт. Това е. А скапаната империя ако ще да гние!